— Да.
— Е, кой?
— Дон Естебан де Аречиса.
— Това не е истинското му име.
— Какво?
— Това е онзи дон Антонио де Медиана, който отвлече твоя малък Фабиан, уби майка му, а мен искаше да прати на лов за риба тон.
Боа роз щеше да скочи от изумление, ако Пепе не му бе дал знак с ръка да се овладее. Той дълго мълча. Чутото беше толкова необикновено, че трябваше да го проумее, преди да каже нещо.
— Можеш ли да се закълнеш в това, Пепе? — попита накрая.
— С хиляди свещени клетви.
— Съществуват прилики.
— Но не и толкова големи като тези. Пепе Сънливеца има отлични очи, а и физиономия, видяна при такива обстоятелства, той никога не забравя.
— Добре, вярвам ти, но какво ще търси граф Де Медиана тук, в Сонора?
— Това не знам, но ще научим. Мога ли да те попитам нещо?
— Моля.
— Ние сме заедно от толкова години.
— И никога не сме се разделяли.
— Правилно! Никога — нито в опасност, нито в беда и тревоги или в каквото и да е друго отношение. Но сега имаме работа…
— …в която също няма да те изоставя.
— Вярно ли?
— Щом аз го казвам, значи е вярно! Кога съм те лъгал?
— Никога. Но сегашната работа е много трудна. Аз трябва да знам какво си е наумил графът.
— Правилно.
— Трябва да го накажа за убийството, за отвличането на детето и за фалшивото обвинение срещу мен.
— Така е.
— И ти знаеш, че този пръстен на пръста ми всъщност е виновен за извършеното престъпление. Аз го запазих като предзнаменование, че имам да поправям тежък грях. Искаш ли да ми помогнеш?
— Разбира се, стари ми, верни Пепе!
— Дори ако се наложи да преследвам с години в битки и опасности златната експедиция?
— И тогава, при това не само заради теб, а и заради моя малък Фабиан, когото извадих от лодката и взех на кораба си и след три години изгубих. Пепе, никого не съм обичал така, както момчето, и бих оставил десницата да ми отсекат, да можех само да го намеря. Графът е убил майка му, а него е обрекъл на гибел в морето. И аз имам малка сметка за уреждане с тоя дон Естебан де Аречиса!
Разговорът приключи. Двамата мъже се увиха по-плътно със завивките си и опитаха да поспят. На другото утро Боа роз и Пепе Дормилон бяха изчезнали. Това никого не учуди.
Конете бяха напоени, необходимият брой от тях — оседлани и мъжете полетяха като вихър към хасиендата Дел Венадо. Дон Естебан яздеше начело. Той не обичаше да общува с хората си повече, отколкото беше необходимо. Кучильо се придържаше до Тибурсио, комуто се опитваше да засвидетелства биещо на очи приятелство и симпатия. Растреадорът го приемаше външно с дружелюбие, ала проявяваше удвоена предпазливост в компанията на този подозрителен човек.
Преди да напуснат Ла Поса, той беше направил откритието, че Кучильо накуцва, а по време на езда конят му от време на време се препъва. Тези наблюдения отхвърляха всяко съмнение, че Кучильо е убиецът на неговия осиновител. Тибурсио беше убеден, че целта на експедицията е Златната долина, пътя до която беше описала умиращата му майка. Тайно в себе си реши да се присъедини към експедицията, за да разобличи убиеца и да предяви правото си относно откритата от Марко Ареляно бонанса.
Но сега се вълнуваше от предстоящата среща с Росарита, чието благоразположение ясно бе почувствал и която оттогава непрестанно занимаваше мислите му.
3. Последният Медиана
Беше привечер. От ветреца белите цветове на маслиновите дървета се сипеха меко като снежинки. Пеоните се връщаха по колибите си след свършената работа — едни натоварени със земеделски сечива, други подбутваха с остена мудните волове.
По бреговете на потока, който протича през нивите на хасиендата Дел Венадо, се събираха хиляди животни да утолят жаждата си. Бикове и крави мучаха от радост при вида на «напитката» си, волни коне препускаха на големи хергелета към водата или се гонеха помежду си. Земята трепереше под галопа на тези благородни животни. Макар и свикнали с човека, те все още притежаваха боязливата гордост на дивите мустанги с блестящи очи, разтворени, отделящи пара ноздри и развети гриви. След като утолиха жаждата си, конете се понесоха с бързината на светкавица, като хвърляха немирно къчове със задните копита, докато изчезнаха в облаци прах.
Двама мъже се зададоха откъм гората и се насочиха към хасиендата. Единият яздеше на кон, а другият — муле. Ездачът на коня беше дон Агустин Пена. Той носеше сламена шапка, риза от фина бяла батиста — вамс нямаше — и плътно прилепнал около кръста кадифен панталон със златни копчета. Другият беше капеланът на хасиендата — достопочтен францискански монах, чието препасано с копринен кардон синьо расо бе високо запретнато над дългите ботуши със звънтящи шпори. Голяма сива филцова шапка, килната дръзко настрани, му придаваше повече воински, отколкото монашески вид. Двамата се бяха срещнали недалеч от хасиендата и сега се връщаха заедно.