Тя представляваше голям салон, в който — според обичая в онези горещи страни — непрестанно въздушно течение създаваше хладина. Фини и красиво изработени китайски рогозки покриваха каменния под, а други, по-богато украсени, служеха като щори на прозорците. По варосаните стени бяха окачени ценни медни гравюри, а мебелировката се състоеше от кожени люлеещи се столове, наричани бутакас, сребърни мрасерос — малки мангали, от чиято жарава пушачът пали своята сигарильо, една софа от ротанг [33] и тапицирани столове от същия материал.
Големи резени диня — на езика на страната пастекес — показваха от сребърен поднос розовото си месо, чийто апетитен сок проблясваше на перлени капки. Редом с полуразпуканите нарове питаляс — плодове от разновидност на свещениковия кактус — разкриваха тъмния пурпур на своите зърна, а портокали, гренадийе [34], сладки лимони, с една дума, всички видове южни плодове, предизвикващи и утоляващи жаждата, показваха гостоприемната същност на дон Агустин.
Той и францисканецът се разположиха край масата, за да вкусят деликатесите, но едва бяха започнали, влезе един слуга и доложи:
— Сеньор, отвън стоят двама пътници и молят за вашето гостоприемство. Единият от тях твърди, че ви познава.
— Те са добре дошли при мен — гласеше радушният отговор. Скоро след това двамата мъже влязоха. По-младият от тях имаше открито, будещо доверие лице, интелигентно и дръзко. Беше със стройно телосложение; облеклото му въпреки своята простота показваше определена елегантност.
— Аа, това сте вие, Педро Диас! — възкликна дон Агустин. — Да не би да има наблизо някой и друг индианец, та сте довтасали в този пущинак?
Педро Диас беше прочут със своята неугасима ненавист към индианците, с дързостта, с която воюваше срещу тях, и с умението си да излиза и от най-затрудненото положение.
— Позволете, преди да отговоря — поде той усмихнато, — да ви представя краля на гамбусиносите и княза на музикантите, сеньор Диего Ороче! Той надушва златото, както кучето дивеча и свири на мандолина, както никой друг.
Ороче поздрави с необикновена сериозност. Впрочем той май от дълго време не бе имал възможност да прояви префиненото си обоняние, за което спомена Педро Диас, защото външният му вид дори и не намекваше за голямо богатство. За да посегне към допотопната си филцова шапка, не беше необходимо да нарушава порядъка на художествено надипленото си наметало, а трябваше просто да избере една измежду многото дупки по него и да провре удобно ръка. Големите му загрубели ръце имаха нокти на хищник — несъмнено доказателство, че той владее изкуството да изтръгва особени тонове от мандолината, която висеше на врата му. Докато се покланяше дълбоко пред дон Агустин, дългите гъсти фъндъци на невчесаната му коса паднаха в лицето му.
Когато двамата седнаха, Диас взе думата.
— Чухме, че в Ариспе се подготвя експедиция към вътрешността на Апачерията. Познавате ли водача й, сеньор Пена?
— Той се казва дон Естебан де Аречиса.
— Дали е мъж, на когото можеш да се довериш?
— Да.
— Подочух, че често ви спохождал, и бих искал да питам по какъв начин мога да се включа в експедицията.
— Останете тук, докато дойде! Очаквам го тези дни, така ще имате възможност да разговаряте лично с него.
— Значи подробности не са ви известни?
— Детайлите той държи в тайна… Златната треска най-сетне и вас завладя, драги ми Диас!
— Боже опази! Търсенето на злато предоставям на такъв опитен гамбусино, какъвто е сеньор Ороче. Що се отнася до мен, то гледам на експедицията само като на отлична възможност да подиря сметка на диваците за многото злини, които са ми причинили.
След разговора на двамата гости бе посочено подходящо помещение. Прислугата тъкмо се занимаваше с приготвянето на вечерята под ръководството на Росарита, когато отвън се чу конски тропот и през прозорците проникна светлината на няколко факли.
— Дон Естебан де Аречиса е пристигнал! — извика един от слугите. Пена побърза да излезе да посрещне нечакания все още гост.
Никой от неговия ескорт не се осмели да прекрачи прага на приемната. Влезе само Тибурсио, сякаш се разбираше от само себе си, че той не се числи към прислугата.
Росарита тутакси се завтече към него и му подаде ръка.
— Добре дошли, сеньор Тибурсио! Хубаво е, че идвате, отдавна ви чаках!
После поздрави с почтителен поклон дон Естебан, който метна ненавистен поглед на младежа, понеже беше предпочетен пред него.