— Какво щастие — рече той, — че ви остана и една думица за мен! Вече си мислех, че обяздвачът на коне изцяло ви е обсебил.
Тя се изчерви от този неделикатен укор, а и хасиендерото смръщи леко чело.
— Не се сърдете на детето, дон Естебан! Ние сме толкова задължени на Тибурсио Ареляно, така че позволете да му го доказваме без задръжки. Впрочем вие ни заварвате неподготвени, тъй като очаквах пристигането ви след няколко дни.
— Извинен сте, сеньор! Престоят ми няма да продължи дълго. Трябва да стигна час по-скоро в Тубак. По този въпрос ще поговорим по-подробно.
След вечерята дон Естебан се оттегли с хасиендерото в работната му стая.
— Знаете, че първоначалният ми план беше да стигна близо до Рио Гранде дел Норте?
— Така си мислех.
— Аз го промених. При мен се яви един мъж, който открил край Рио Хила невероятна бонанса и ми продаде тайната си. Ще поведа експедицията най-напред натам и после ще видя дали да осъществя и първото си намерение.
— Този мъж при вас ли е?
— Да.
— Как се казва?
— Кучильо!
— Накуцва ли?
— Да. Как ви хрумна този въпрос?
— А конят му от време на време се препъва?
— И това е така. Познавате ли го?
— Много добре, макар и още да не съм го виждал — отговори Пена, намерил толкова бързо потвърждение на неволното си предположение. — Внимавайте с него, той е убиец!
— Убиец? Какво ви прихваща?
— Бонансата принадлежи на Тибурсио Ареляно. Неговият баща я е открил и е бил убит от този Кучильо.
— Откъде го знаете?
— Чух го от сигурна уста.
— И въпреки това сте погрешно осведомен. Кучильо никога не е виждал този Марко Ареляно.
— Той е бил с него в Апачерията, намушкал го е с камата си и после го е хвърлил в реката. Нека се пази от куршума на Тибурсио!
— Знае ли той нещо за тая работа? — попита Аречиса напрегнато.
— Знае всичко!
— И местоположението на бонансата?
— И това. Той носи в джоба си точна карта.
— По дяволите! Виж ти… и все пак нещата стоят другояче. Аз ще проуча внимателно вашите твърдения, но съм убеден, че Кучильо и убиецът не са едно и също лице. Имате ли уговорената сума в наличност?
— Да, но си позволявам да отбележа, че тя погасява плащания от мен наем за арендата за години напред.
— Няма значение. Ставам ви длъжник, но скоро ще бъда в състояние да си изплатя дълга. Или вече не давате кредит на господаря си?
— Колкото искате! Именията ви в родната страна отвъд океана бездруго са неизмерими, поне според постъпленията, които получавате от тях. На вас бонанса не ви е необходима.
— На мен лично не, но за целта, чието постигане сега е моя задача. Мексико не трябва да остава по-дълго република. Добри условия на живот се постигат само при монархична конституция. Аз ще намеря необходимите милиони от бонансата и после ще дам на страната крал, който е роден за трона, но за съжаление бе изгонен от него от една достойна за окайване политика.
— Ще приеме ли дон Карлос короната на Мексико?
— Аз действам по негова заръка, повече не е необходимо да знаете. Всичко до най-дребната подробност е пресметнато и подготвено. Веднага щом се сдобием със златото, мечът ще тръгне по страната и ще съгради портата, през която аз ще въведа монарха.
— А ако бонансата принадлежи на друг?
— Ще проуча въпроса, както вече ви казах. Впрочем на отделния индивид тя би могла да донесе само гибел. Обкръжена е от пояс диви орди, който може да бъде разкъсан само от обединената мощ на силни и дръзки мъже. Стаите ми подредени ли са?
— Те се поддържат в постоянна готовност. Позволете да ви водя!
Дон Агустин придружи госта си до разкошно обзаведените помещения, предназначени специално за собственика на хасиендата, и се сбогува с него.
Хасиендата Дел Венадо беше източник, от който дон Естебан се снабдяваше с необходимите средства. Някогашните пиратски плавания му бяха донесли добра печалба и той бе вложил парите в покупката на това имение, за което знаеше, че под управлението на Пена се намира в сигурни и верни ръце. Това бе прелюдията към делото, за чието цялостно завършване бе дошъл сега от Испания.
Останал сам, Аречиса нареди Кучильо да дойде при него.
— Какво прави Тибурсио?
— Не знам.
— Спомняте ли си какво ви казах вчера за него?
— Той трябва да умре.
— Е, добре! На колко високо го оценявате?
— Хмм, десет квадрупли [35] няма да са прекалено много — пет сега, а другата половина, когато си свърша работата.
— Ето петте.
— Благодаря, сеньор. Кога трябва да се уреди въпросът?