— Вашето предположение е като моето. Ако е така, той зле ще си изпати.
— Известно ли ви е местонахождението на плейсъра, сеньор?
— Не точно. Вярно, той ми описа местността, но да се намери самото място, все пак ще е трудно. Трябва да тръгна след него, и то час по-скоро.
— Преди разсъмване тая работа няма да стане, тъй като трябва да следвате дирята му, а в тъмнината няма как да го сторите.
— Вие ще ме придружите, сеньор Диас, вие, Бараха и Ороче. Но пред другите си трайте за намеренията ни. Ако потеглим в зори, привечер може да сме отново в лагера.
— Където през деня несъмнено няма от какво да се опасяват — добави Диас и се отдалечи да уведоми двамата спътници.
Рано сутринта четиримата мъже потеглиха, след като Аречиса бе заповядал да се погребат труповете и никой да не напуска лагера.
След като обиколиха няколко пъти района във все по-разширяващи се окръжности, те намериха отпечатъци от копитата на кон, който би трябвало да принадлежи на Кучильо. Последваха дирята и скоро се изгубиха на хоризонта.
Останалите изхвърлиха труповете на индианците през укреплението и приготвиха за своите общ гроб. Предиобедът мина и жажда започна да мъчи златотърсачите. Провизиите също привършиха, но тъй като мъжете не биваше да напускат лагера, не можеха да ударят дивеч.
Привечер постовете съгледаха в далечината облак прах, който се приближаваше към лагера. Веднага вдигнаха тревога и всичко живо се отправи към тази страна с надеждата, че ще види завръщащия се дон Естебан.
Но посред облака прахоляк започнаха да се мяркат индиански снопчета пера и наконечници на копия, украсени с човешки коси.
— На оръжие! Индианците идват! — прозвуча ужасен вик. Суматохата, настъпила вчера при пристигането на индианците, беше нищо в сравнение с тази, която сега овладя белите. Кой трябваше да поеме командването, кой на кого трябваше да се подчинява? Всеки реши да застане на поста, който вчера бе заемал.
— Не са само шестима! — извика един караул отвън. Вместо да галопират насам, надавайки бойните си викове, индианците идваха бавно и спокойно. Един от тях размахваше копие, на което висеше бял парцал. Очевидно идваха с миролюбиви намерения.
На разстояние около два пушечни изстрела от лагера те спряха, като продължи само носителят на мирния знак.
Сред златотърсачите се намираше един мъж, родом от Пресидио Тубак. Той бе контактувал по-рано като търговец с племената на апачите и знаеше достатъчно езика им, за да разбира и говори употребявания по границата испански диалект.
Бенито пристъпи към него.
— Сеньор Гомес, виждате ли индианеца там?
— Естествено.
— А знаете ли какво иска?
— Във всеки случай идва като парламентьор.
— Е, добре! Вие сте единственият сред нас, който може да говори с него. Тръгнете към него!
— Много бих се пазил, дон Бенито!
— Защо?
— Хмм, типът ми изглежда подозрителен.
— Толкова ли ви е страх?
— Дон Бенито, моля да не ме оскърбявате, иначе ще ви ръгна с камата си между ребрата!
Старият храбър вакеро хвърли подигравателен поглед върху дребната фигура на Гомес, стигаща едва до рамото му.
— Сеньор Гомес, тая работа лесно няма да ви се удаде, защото още преди да замахнете за удар, аз ще съм ви сплескал и строшил между пръстите си. Вие изпитвате страх — това ясно се вижда!
— Страх? Не е вярно! Но я огледайте добре типа! Той изглежда като някой дявол или човекоядец.
— Да, на такъв прилича. Той е вожд и затова се е нагиздил. Но я се вгледайте по-внимателно в него. Не забелязвате ли, че е ранен?
— Вярно бе! Цялото му рамо е омотано с ремъци. Трябва да е отнесъл някой куршум и е за чудене как понася такава болка.
— Тези неща ги може всеки индианец. Но той не е опасен за нас. Хайде отивайте при него!
Всички гамбусиноси се бяха насъбрали около двамата. Те също бяха на мнение, че Гомес трябва да напусне крепостта от фургони, за да преговаря с дивака. Боязливият мъж се съгласи след дълго опъване. Беше изнамерена една дрипа, била някога бяла носна кърпа, която трябваше да бъде парламентьорският флаг. Гомес закрачи към индианеца, който беше Черната птица.
Всички диваци са големи ценители на външната красота. Когато вождът на апачите видя идващия към него дребен, сух мексиканец, по устните му заигра презрителен израз, но само за кратко. Той беше и хитър дипломат и умееше да овладява всяко чувство в интересите на своята цел.
Двамата мъже се поздравиха и Черната птица пръв взе думата.
— Нека моят бял брат ми каже дали е вожд. Бащата на апачите няма да говори с един обикновен воин на бледоликите.