По полегатите скатове на сиерата дълбоки пропасти чертаеха плътни сенки. Напълно отделена от масива на планината се издигаше самотна канара. Иззад площадката на нейния връх един водопад се стоварваше с грандиозен ехтеж в бездънна пропаст.
Образуваната от Рио Хила делта се изминаваше от върха до основата за малко повече от час, но пък основата беше три пъти по-голяма.
Тъмнината отстъпи на деня. Един след друг се появяваха върховете на планините от навъсеното мастило на утринния здрач.
В клисурите на стъпаловидно струпаните един връз друг планински колоси постепенно проникваше смътна светлина. От горната повърхност на изолираната скала два смърча като два огромни призрака простираха и надвесваха над бездната могъщите си клони. В основата на тези дървета лежеше скелетът на кон и по неговите избелели кости още се виждаха украшенията, които някога е носил. Прогнили остатъци от седло обгръщаха лишените от месо, прозирни хълбоци.
Върху побитите на известни разстояния стълбове се повяваха на лекия вятър човешки коси, човешки черепи лежаха на купчини, по земята бяха разхвърляни отломките от какви ли не оръжия. Всички тези трофеи показваха, че на върха на тази естествена пирамида е намерил вечното си жилище някой прославил се със своите геройски дела вожд.
Дори в смъртта си вождът господстваше над равнините, където толкова често бе прозвучавал неговият боен вик, по които го бе носил бойният му кон, чиито кости бяха избелени от росата на нощта и пламтящата жарава на деня. Грабливи птици се рееха над самотния гроб, сякаш грозните им крясъци трябваше да възкресят този, който бе заспал завинаги, и чиято ръка никога вече нямаше да размаха боздугана, да замахне с ножа и да им предостави техния кървав пир.
Хоризонтът просветля срещу мъгливите планини. Розови облачета се изкачваха към зенита. Първият слънчев лъч нацелваше като златна стрела мъглите на сиерата и постепенно светлинни потоци заляха дълбините на долините.
Денят беше настъпил, ала хълмистият масив оставаше забулен от непроницаемо мъгливо наметало. Но и тази мъгла полека-лека се разнасяше и утринният вятър я издигаше нагоре като надиплена на вълни завеса.
Водопадът издигаше воден прах над индианския гроб и зад костите на бойния кон се образуваше мимолетна дъга.
В подножието на скалния конус се различаваше малко езеро, обрасло с буйна водна растителност. Между него и стръмно спускащите се отсреща скали се простираше тесен, дълбок дол, който не се забелязваше, защото бе гъсто обрамчен с бледолистни върби и сребристо проблясващи трепетлики. Но естеството на песъчинките и почвата, особеният блясък на разхвърляните наоколо камъни не можеха да не приковат вниманието на един опитен гамбусино. Тази падина беше Златната долина, както Марко Ареляно бе кръстил мястото.
Кучильо беше стигнал още през нощта близо до бонансата, ала опасявайки се да не се обърка в тъмнината, бе спрял, за да изчака с нетърпение сипването на зората. Той не беше забравил точния облик на местността, но трескаво тупкащото му от алчност сърце тласкаше шумяща кръв към ушите и очите и отнемаше на сетивата непогрешимата им острота.
Глухият бумтеж на водопада, за който той много добре си спомняше, бе за него белегът, че е достигнал бонансата.
Кучильо беше почти сигурен, че никой не е забелязал бягството му от лагера, и не вярваше, че някой ще го последва при тази застрашителна позиция на диваците. Но реши все пак да се изкачи на пирамидата, за да види дали не се мярка някое живо същество. Преди това трябваше да се убеди дали плейсърът се намира в същото състояние, както преди две години, когато бе принуден да го остави недокоснат. Той разедини с две ръце зелената завеса и погледна към дола. Безчет заоблени дребни камъни лежаха в падината. Всеки друг, но не и някой златотърсач, би се заблудил при вида на свлечените камъни, които приличаха на стъклените образувания, намирани обикновено в подножието на вулкани. Но един гамбусино винаги ще различи под незначителната глинена обвивка самородния метал — чисто злато.
Утринните лъчи проникнаха през отворената от Кучильо растителна завеса и камъните заискряха с безброй тайнствени отблясъци. Пред очите на треперещия от алчност бандит лежеше разстлано най-богатото съкровище, съглеждано някога от човек в пущинака, и той се убеди, че ничия ръка не е докосвала това богатство. Гамбусиното остави увивните растения да се спуснат пак на мястото си и закрачи към скалния конус.
Когато чезнещият арабин се влачи по знойната пустош на Сахара, без да има в изсъхналия мех капка живителна влага; когато самумът го повали на земята и арабинът, вече борейки се със смъртта, забележи на хоризонта зелените палмови ветрила и прохладата на оазиса… тогава радостта и ликуването са съпоставими с безумието. Подобно нещо се случи с Кучильо при вида на златното съкровище. Той изкатери пирамидата като в треска. Крайниците му трепереха, а пред очите му се стелеше мъгла, която притъпяваше сетивата му. Седна така, че да държи непрекъснато под око Златната долина.