Диас опря приклада на пушката си о земята, сложи ръце върху дулото и застана твърдо и широко разкрачен срещу Кучильо. В своето живописно облекло и тази поза той имаше вида на мъж, който много добре знае какво иска.
— Сеньор Кучильо, мисля, че ви познавам малко!
Кучильо предпочете да замълчи и първо да се запознае с намеренията на Диас.
— Аз съм мъж — продължи Диас, — който има куршум за всеки червенокож, но никога не съм съдия на някой бял, стига той да ме оставя да върша каквото ми харесва. Това искам да ви кажа за ваше успокоение. Не се каня също така да диря бонансата, защото мисля, че нямам право да притежавам и най-малката част от нея. Но сигурно бихте могли да ми кажете, известна ли бе тя на Марко Ареляно преди вас?
— Да.
— Защо не я е изчерпил той?
— Индианците му попречили.
— После е споделил с вас тайната си?
— Да.
— И ви взе със себе си, за да я експлоатира с ваша помощ?
— Така е. Наложи се отново да бягаме и… и той умря по пътя.
— Умрял! Това означава и малко, и много. Вероятно знаете, че той има син?
— Имате предвид Тибурсио Ареляно? Нали знаете, че го познавам!
— Действително, сеньор Кучильо. Сигурно не задавам въпросите си като другите хора, но това не вреди на нещата. Вие, струва ми се, доста сте обиколили света. Може би са ви известни законите на планините, саваната и негласното споразумение на всички почтени и честни гамбусиноси?
— Да!
— Добре! Тогава знаете също, че всяка бонанса принадлежи неоспоримо на този, който я е открил, освен ако бъде възпрепятстван да я изчерпи и се отдалечи и дойде някой друг и на свой ред я открие — разберете добре, открие!
— Какво искате да кажете с това, сеньор Диас?
— Че ние не сме тръгнали да откриваме бонансата, ами да я навестим, а в това има голяма разлика. Вие не сте имали никакво право да споделяте с дон Естебан тайната, защото тя не принадлежи на вас, а на наследника на Марко Ареляно.
— На Тибурсио? — попита слисан Кучильо.
— На Тибурсио! — потвърди Диас.
— С ума ли сте си, сеньор?
— Аз съм си толкова с ума, че дори всичките ви милиони не могат да ми го отнемат.
— Марко Ареляно ме направи собственик на тайната и аз следователно мога да правя с нея каквото искам.
— Лъжете се — отговори спокойно Диас. — Марко Ареляно не ви е подарил, а само е доверил тайната — разберете добре, доверил!
Ако сте се окажели достоен за това доверие, то сте щели да получите злато, но не като ваш законен дял, а като много висока наистина, работна заплата. С очистването на Марко Ареляно вие сте станали неправомерен притежател на тайната. От бонансата ви принадлежи най-много толкова, колкото би ви предложил Тибурсио за съобщаването на тази тайна. С това пояснявам, че плейсърът принадлежи единствено на него. Ако бяхте верен на дълга си мъж, сеньор Кучильо, нямаше да помисляте за експедиция, преди да сте говорили с него!
— Вие действително не сте с всичкия си! — присмя се Кучильо въпреки критичното положение, в което се намираше.
— На ваше място бих постъпил точно така, както казах — отвърна Диас хладно. — Вярно, вие можете да си вършите каквото си щете, но сега аз знам, че Марко Ареляно е бил първият откривател на бонансата и е паднал от вашата ръка. Бонансата е собственост на неговия син Тибурсио и аз няма да взема и най-малкото зрънце злато!
— Значи вие се отказвате от нас и вероятно се каните дори да браните тези мними права на Тибурсио Ареляно? — попита Аречиса, който бе следил напрегнато страшния диалог.
— Ареляно не са ми роднина. Нямам намерение да отмъщавам за смъртта на Марко, нито да се бия за правата на неговия син и следователно оставам при вас, ако няма да настоявате да сторя нещо, което води до добиване на златото. Моята пушка няма да принуди Кучильо да издаде бонансата!
Кучильо въздъхна облекчено; Бараха и Ороче погледнаха с удивление мъжа, който бе изкарал на бял свят толкова непонятни възгледи; дон Естебан обаче отвърна, раздвоен между подигравката и гнева:
— Позволете да ви се възхитя, сеньор Диас! Но вашето положение, Кучильо, не е по-добро отпреди. Къде е бонансата? Вашите пет минути изтекоха!
По знак от негова страна Бараха и Ороче вдигнаха отново пушките си. Диас отстъпи назад и огледа привидно безучастно околността. Беше му сякаш все едно дали убиецът ще получи куршум, или не.
Един от намиращите се зад скалния ъгъл коне изцвили. Кучильо разбра къде се намира неговото животно. Той измери с очи разстоянието, което се налагаше да пробяга. Но Аречиса беше проницателен противник. Той също чу цвиленето и щом забеляза погледа на Кучильо, веднага предугади какво е намислил и му препречи пътя, държейки пушката, готова за стрелба.