— Хич не си мислете, че ще ни се изплъзнете! Къде е бонансата?
— Не зная! — заяви през зъби Кучильо.
Беше оставил карабината си и се виждаше безпомощен само с камата срещу отправените към него пушки.
— И все пак — заяви Аречиса — до няколко секунди плейсърът ще ни е известен или вие ще сте мъртъв. Броя до три — при три гърмим.
Кучильо напразно напрягаше мозъка си за някакъв изход.
— Едно!
Пот изби по челото му, но той мълчеше.
— Две!
Кучильо трябваше да избере едно — живота или златото, а за него и двете неща имаха еднаква стойност.
— Тр…!
— Стойте! — изпъшка той. — Ще го узнаете!
— Трябва да е някой изключителен плейсър, за да допуснете заради него тъй близко смъртта до себе си — ухили се дон Естебан.
Кучильо не отговори. Като в сън той пристъпи към зелената завеса, закриваща Златната долина, и разедини увивните растения.
— Тук… толкова близо? — запита Аречиса изненадан и се вмъкна през отвора.
Бараха и Ороче се озоваха до него. При вида на безподобното богатство и тримата нададоха викове на възторг. Дон Естебан стоеше мъртвешки блед до другите двама, които се хвърлиха на земята. Описанията на Кучильо бяха събудили у него големи надежди, но такова изненадващо количество от най-чист самороден метал той не беше очаквал. Дишането му секна, пулсът стана трескав и трябваше да се улови здраво за клоните, за да стои стабилно.
Но забеляза, че Бараха и Ороче бяха започнали да си тъпчат джобовете.
— Стойте! Съкровището не принадлежи само на вас. Оставете късовете обратно!
Ороче се надигна. Наметалото и шапката му бяха паднали. Дългата му мършава фигура с разкривени от възбуда черти стоеше като някой призрак пред Аречиса.
— Дон Естебан, за всеки един от тези камъни ви давам глътка от кръвта си. Изсмучете ме до смърт, но ми позволете райското блаженство да видя и аз веднъж джобовете си пълни!
Бараха също се изправи.
— Сеньор, пресметнете колко ми се полага! Няма да отстъпя и крачка от това място, преди да съм си взел моя дял.
В очите на двамата мъже се таеше мрачен огън — предвестник на безумието. Те бяха обладани от тъмния дух, който се крие според североамериканските саги зад «deadly dust» (смъртоносния прах), за да похити живата душа на човешкото тяло. Дон Естебан схвана опасността, на която се излагаше с тези двамата. Той се съвзе и извади пистолета си.
— Който не остави на секундата златото, ще го застрелям!
Те познаваха строгостта му, ала страхът от него не бе по-голям от ламтежа им по изкусителния метал.
— Стреляйте. Ние също имаме куршуми!
Двамата вдигнаха пушките си.
Аречиса не беше в завидно положение, но сега, когато бе необходимо цялото му присъствие на духа, хладнокръвието му се възвърна.
— Който иска да се бие тук, се отказва от щастието да притежава богатството, за което би му завидял и крал. Свалете оръжията си и върнете златото. Ще натоварим на конете си толкова злато, колкото са в състояние да носят. Утре ще дойдем да вземем останалото и всеки ще получи колкото му се пада.
Думите успокоиха двамата мъже, които, иначе способни само на страхливи, коварни дела, бяха почерпили кураж от златната треска. Те върнаха с голяма неохота късовете, преди да се измушат през зелената завеса.
Оглеждайки се, Аречиса забеляза само Диас, който седеше на скалата и спокойно почистваше цевта на пушката си, сякаш се намираше в някоя благонадеждна вента [45], а не в опасната близост на едно такова съкровище.
— Къде е Кучильо?
— Quien sabe! (Кой знае!) — отговори Диас равнодушно. Очите на дон Естебан проблеснаха гневно.
— Не знаете? Как можахте да допуснете той да се отдалечи?
Диас се изправи и погледна графа право в лицето.
— Той мой пленник ли беше, дон Естебан?
— Наш, следователно и ваш!
— Заблуждавате се, сеньор. Откакто знам, че бонансата не ни принадлежи, не признавам никакви задължения, отнасящи се до златото. Вече ви го казах и ще се съгласите, че е безполезно да продължаваме да повтаряме едни и същи неща. На мен ми е все едно какво ще правите, само ще ви помоля да не ме ангажирате по какъвто и да е начин с прибирането на това съкровище!
— Той говори ли с вас?
— Не. Отиде, качи се на коня си и препусна. Това е всичко, което знам.
Новото бягство на Кучильо ядоса Аречиса, но той си наложи да се овладее. Въпреки волята си изпита уважение към спокойното, изпълнено с достойнство държане на неподкупния Диас.