— Тогава сигурно не знаете и в каква посока е поел?
— Към лагера.
— Значи има нови предателски намерения. Ако се беше насочил към планините, щях да предположа, че се кани да се обогати от бонансата след тръгването ни. Но той се е отправил към равнината, следователно иска да ни прати индианците. Трябва незабавно да го последваме. Идете бързо да доведете конете!
Бараха и Ороче се подчиниха на разпореждането. Проснаха завивките и върху тях струпаха толкова злато, колкото сметнаха, че ще е по силите на конете.
— Сеньор Диас, бихте ли ни заели серапето [46] си? — попита Аречиса.
— За тази цел, не — отговори Диас. — Можете да ми заповядвате и да разполагате с мен във всяко друго отношение само не и в това!
Водачът на експедицията не можеше да изпита истински гняв към убиеца на индианци. Диас беше най-забележителната личност в целия отряд и строгостта в случая щеше да бъде неуместна.
Златото беше натоварено и дон Естебан се приготви да възседне коня си, когато прозвуча вик.
— Стой! — прокънтя глас, наподобяващ гръмотевица. Четиримата мъже вдигнаха погледи.
Там горе, до ръба на пирамидата, стоеше великанска фигура с готова за стрелба тежка пушка.
— Убиецът на ягуари! — извика уплашено Бараха. — Какво прави тук? Той ни е наблюдавал и ще ни вземе златото?
Вдясно и вляво от краката на исполинския ловец се показваха други две пушечни цеви.
— Който мръдне от мястото си, е изгубен! — прозвуча наново гласът му.
— Какво искате от нас? — попита Диас, който бе изненадан наистина, ала не бе изгубил самообладание.
— Две неща: мъжа, когото наричате Естебан де Аречиса, и плейсъра, от който не ви принадлежи и едно зрънце!
— С какво право предявявате тези претенции?
— Над Естебан Аречиса ние ще проведем саванен съд, а Златната долина принадлежи на Тибурсио Ареляно, сина на нейния откривател.
— Самият Тибурсио при вас ли е?
— Да.
— Нека се покаже!
Фабиан де Медиана се надигна.
Звук на ужас се изплъзна от Аречиса, Бараха и Ороче. Те бяха останали с убеждението, че Тибурсио се е удавил сред талазите на буйната река, а ето че го виждаха високо изправен на скалния конус с все същата бодрост и здраве.
— Бонансата принадлежи на мен! Кой иска да ми я оспори? — викна той надолу.
— Имате право, тя принадлежи единствено и само на вас — отговори Диас. — Ето защо, преди още да зная, че сте тук, не пожелах да взема и една прашинка от нея. А останалото можете да уредите с тези сеньорес.
— Добре, така сме трима на трима! — чу се отново гласът на канадеца. — Сваляйте златото от конете!
До този момент Аречиса бе мълчал. Силно изплашен от появата на смятания за мъртъв Тибурсио, той напрягаше ума си за някакъв изход от трудното положение, в което се беше насадил. Беше му ясно, че тримата мъже са го последвали от хасиендата, за да си отмъстят; известна му беше репутацията, с която се ползваше Тибурсио; при Локвата бе видял убедителен пример за куража, калеността и умението на другите двама. Освен това повече не можеше да разчита на Диас. Напълно безпомощен, той бе оставил индианския убиец да води разговора. Но сега сметна за необходимо лично да вземе думата.
— Нямате право на подобно искане. В саваната важи правото на първия, а ние сме тук преди вас.
— Но пък Марко Ареляно беше преди вас.
— Той вече не е жив; след смъртта претенциите му изгубиха своята валидност.
— Вие открихте бонансата или бяхте доведени при нея?
— Доведени бяхме.
— От кого?
— От Кучильо.
— Той къде е?
— Избяга.
— Ако бяхте открили плейсъра, щяхме да обсъдим претенциите ви към него, но тъй като не е така, заповедта ми си остава. Долу златото от конете!
Никой от тримата не понечи да се отзове на тази заповед.
— За последен път, долу!
Дон Естебан се приготви да отвърне нещо, но твърде късно. Два изстрела прогърмяха, последвани няколко мига по-късно от трети, и натоварените с благородния метал коне рухнаха, улучени в окото.
Аречиса вдигна машинално пушката си.
— Долу пушкалото! — прогърмя Големия орел.
Дон Естебан тутакси свали пушката. Стоеше срещу трима мъже, за които не бе дорасъл. Изправи се и Пепе от своята защитна позиция. За някогашния мигелет преговорите продължиха твърде дълго.
— Санта Лаурета, нещата нещо много се замотаха. Остави ме аз да продължа, Боа роз!
И обръщайки лице надолу, поде:
— Тъй, тая работа е уредена! А сега имаме да си кажем нещичко с вас, господин граф Антонио де Медиана. Ние ви обвиняваме в отвличането на дете и убийството на снаха ви графиня Луиса. Над вас ще проведем съд, а другите могат да си вървят, откъдето са дошли!