Още преди да е стигнал до някакво решение, карабината на Големия орел изригна мълния и сигурният куршум раздроби пушката в мястото, където цевите се свързваха с ложата.
Ударът изкара Аречиса от равновесие и той се сгромоляса на земята.
— Най-сетне! След двайсет и две години! — заликува Пепе. Той се хвърли върху графа и коленичи върху гърдите му. Дон Естебан напразно опита да се брани. Неговата изтръпнала ръка отказа да му служи. Един миг бе достатъчен на Дормилон да освободи намотания няколко пъти около тялото му вълнен пояс. Той върза крайниците на графа и се огледа за Диас.
Фабиан почти не познаваше индианския убиец — беше се срещал само веднъж с него в хасиендата Дел Венадо, — но славата на прочутия мъж му повеляваше да пощади неговия живот.
— Педро Диас, предайте се! — извика Фабиан, избягвайки един удар от камата на мексиканеца.
Диас го погледна гордо в лицето.
— Да се предам? Бих могъл да стана ваш приятел, Тибурсио… но да ви се предам? Никога!
— Тогава приемете приятелството ми!
— Само след битката, стига да сме още живи! Аз избягах от вас и трябва да ви покажа, че това не е станало от страх.
— Зная — отвърна Фабиан, отбягвайки втори и трети удар. — Приберете ножа си!
— Отбранявайте се, сеньор Ареляно!
Завърза се битка, в която единият се равняваше по ловкост и сила на другия. По рицарски, за да не употреби своето огнестрелно оръжие срещу противник с кама в ръката, Фабиан опитваше да разоръжи Диас. Той бе хванал пушката с десницата за цевта и въртейки приклада като боздуган, се мъчеше да нацели ръката с ножа. Но си имаше работа с противник, който беше повече от дорасъл за него при този снизходителен начин на бой.
Диас отскачаше ту на дясната, ту на лявата Страна, за да избягва ударите. Внезапно отстъпи крачка назад, хвана дръжката на ножа с три пръста, замахна и запрати островърхата стомана с все сила към гърдите на Фабиан.
Растреадорът беше предугадил опасното намерение. Обгърна пушката си по-здраво и в мига, в който отскочи встрани от летящия нож, извъртя приклада на тежката пушка с такава сила по челото на мексиканеца, че той политна към земята.
Дотича Пепе, хвърли се веднага върху поваления и така го стегна в яките си прегръдки, че той не бе в състояние да се помръдне. — Господи Исусе — извика Пепе, — нима човек трябва да ви пречука, за да се предадете? Ранен ли сте, дон Фабиан? Не? Санта Лаурета, това е късмет за вас, сеньор Диас, защото дори само леко да му бяхте одраскали кожата, свършено беше с вас!
Дори и сега Диас опитваше да се съпротивлява.
Напразно. Междувременно беше дошъл и Боа роз и тримата спътници вързаха Диас по такъв начин, че той не можеше да направи никакво опасно движение.
За първи път в живота си той се видя победен и това подклаждаше гнева му към Тибурсио Ареляно, макар да бе благоразположен към него.
— Застреляйте ме, сеньорес! Аз съм надвит, никога не съм бил връзван и не желая милост!
— Вървите си ги докарахте самият вие — отговори канадецът. — Ние не искахме да се отнасяме враждебно с вас! Вие ни принудихте!
— Защо се опитахте да ни отмъкнете граф Антонио де Медиана? — попита Пепе.
Диас замълча. Съзнаваше, че е действал необмислено, ала бе твърде горд да го признае.
— Чухте, че ще се проведе саванен съд. Един честен мъж никога не се противопоставя на такива неща!
— Не разговарям вързан! — промърмори Диас мрачно.
По благороден начин Фабиан прибягна към най-доброто средство да стопи гнева на честолюбивия мъж. Той вдигна ножа.
— Пепе, снемете му вървите!
Пепе се подчини на нареждането и Фабиан тикна в ръката на Диас собствения му нож.
— Сеньор Диас, ако нямате добро мнение за мен, забийте острието на ножа в сърцето ми, няма да се браня!
Диас пусна ножа да падне.
— Дон Тибурсио, вие сте растреадор, който спечели цялото ми уважение, и няма да се разкайвате, че се запознахте с мен. Но аз имах задължения към дон Естебан де Аречиса, като бях принуден да ги изпълня наистина по начин, неприятен за вас. Може би някога ще имам възможност да оправя нещата.
Той подаде ръка на Фабиан и попита:
— Не бихте ли ми казали имената на тези сеньорес?
— Може би са ви известни прозвищата, които моите спътници са получили от индианците. Този сеньор тук е наричан от тях Големия орел, а този — Падащата светкавица.
Диас отстъпи изумен крачка назад.
— Възможно ли е? Двамата най-прочути горски скитници? Сеньорес, събирайки ме с вас, днешният ден изпълни моето най-голямо желание. Ако знаех кои сте, нямаше да се противопоставя на вашия саванен съд, защото зная, че вождовете на горите и прериите винаги имат основателна причина, когато се събират за някакъв съд.