Пепе не показа ни най-малка следа от страх или разтревоженост — просто се прозя.
— Ее?
— За главата си не се боя, сеньор капитан.
— Как тъй?
— Аз имах право на сън.
— Какво право?
— В действителност аз видях лодката да пристава. Капитанът на брига «Есмералда» седеше при кормилото.
— Ааа! Откъде го знаеш?
— От едно писмо, което някой беше изгубил. Този Някой дойде в енсенадата и получи четирийсет унции, в замяна на които нададе само един крясък на чайка. Нямах ли право за спането, сеньор Лукас Деспиерто?
— Diablo [5]! Писмото в теб ли е?
— Да.
— Къде?
— В моето жилище.
— Трябва да го видя!
— Хубаво, сеньор капитан! Ама не трябва ли да го покажа по-напред на алкалда [6] дон Рамон Кохечо?
Капитанът приглуши гневния си допреди малко глас до тихо доверително шептене.
— Пепе, знаеш, че винаги съм те ценил!
Мигелетът се прозя.
— И знаеш също така добре, че съм твой началник, от когото не бива нищо да криеш. Та ако в замъка се е случила някаква беда, то…
— То това ще ми коства главата ведно с врата!
— Всъщност да, но аз ще пусна в ход протекциите си и ще сторя за теб всичко, което е по силите ми!… Покажи ми писмото!
— Ще го получите!
— Но преди алкалда?
На Пепе като че ли много му се спеше. Той се прозя отново, и то толкова изразително, че капитанът видимо се изплаши.
— Ее?
— Сеньор капитан, аз имам двама началници — вие и алкалдът. Според мен писмото принадлежи на последния. Само че аз трябва да остана в енсенадата до сутрешната смяна и ако драсканицата изчезне дотогава от колибата ми, няма как да спомена повече за нея.
— Добре, скъпи ми Пепе. Тя къде се намира? Сигурно все пак си я скътал, а?
— Трябва да е в джоба на панталона ми.
— Това действително не е най-подходящото място за толкова важна вещ! Ти прочете ли я?
— Да.
— Значи можеш да четеш? — прозвуча извънредно учудено въпросът.
— Малко, сеньор капитан.
— Къде си се научил?
Бреговият пазач бе уморен, изглежда, до рухване — той се прозя с такава продължителност, сякаш е бил заставен месеци наред да будува, като междувременно от широко разчекнатата уста прозвуча:
— На…сън… сеньор… капи…тан!
— Насън? — попита другият с мъчително потиснат гняв.
— Да. Присъни ми се, че съм в някакъв манастир, където трябваше да уча, защото щях да ставам приор [7] и сетне главен инквизитор.
— Тогава продължавай да спиш, Пепе, може пък наистина да станеш такъв! А сега трябва да си вървя и да направя донесение, за да бъдат записани фактите. Имай грижата никой да не докосва трупа и двете бохчи.
Той се изгуби в мрака, а Пепе остана заслушан в стъпките му, докато отзвучаха в далечината.
— Санта Лаурета, как ще се рови капитанът в старите ми панталони! И все пак аз му казах чистата истина, защото писмото наистина е пъхнато вътре, ама не в онези, дето висят на пирона, а в тези, които съм нахлузил на краката си. А що се отнася до главата ми, смятам, че тя си стои по-здраво на мястото си, отколкото тази на достопочтения дон Лукас, който не е научил четмото насън. А сега трябва да се погрижа пръстенът да не бъде намерен от някой любител колекционер, който може да ме пипне за яката.
Той пристъпи до един лежащ в пясъка скален блок, тежък няколко центнера. Сам човек едва ли би могъл да го помръдне. Но Пепе го повдигна без голямо усилие, сложи пръстена под него и остави камъкът да се върне в предишното си положение. Мигелетът очевидно притежаваше физическа сила, която го правеше равностоен противник и на най-силния мъж. Той си легна отново, уви се в наметалото и зачака развитието на нещата…
По същото време една възрастна жена прекоси тичешком Еланчове и зачука по кепенка на една мизерна барака, разположена в края на селото.
— Дон Грегорио, сеньор ескрибано [8], ставайте, ставайте, случиха се ужасни неща!
От вътрешността на колибата се чу негодуващо сумтене и пъшкане и след това един ядовит глас.
— Кой е?
— Аз съм, Николаса, икономката на дон Рамон, алкалда!
Прозорецът се отвори и се появи една сънена глава.
— Вие ли сте наистина, доня Николаса? — попита внезапно смутеният в съня си човек с онази испанска вежливост, с която двама ваксаджии се обръщат един към друг досущ като първостепенни грандове. — Какво се е случило?
— Ах, скъпи дон Грегорио, случи се ужасно нещо! Току-що ни събуди капитан дон Лукас Деспиерто и съобщи, че долу край водата лежал някакъв мъртвец, застрелян от Пепе Сънливеца. Редом с него се намирали две бохчи, пълни със скъпоценности от замъка. Били трима мъже, но двама се изплъзнали в морето. Единият носел в ръцете си дете. Предполага се, че те са нахлули с взлом в замъка и са извършили ужасяващи злодеяния. Дон Рамон, моят господар, иска да отиде веднага с капитана горе, за да разследва, и тъй като вие сте ескрибаното, то трябваше да дойда да ви взема. Действайте бързо, сеньор, няма време за губене! Аз ще избързам напред и ще се помоля на свети Бартоломео да вземе Еланчове под своя закрила.