Команчът вдигна леко ръка за поздрав и с един-единствен поглед обхвана присъстващите с такава изчерпателна прозорливост, сякаш ги бе наблюдавал дълго време.
Онова, което никой от другите не беше забелязал, веднага привлече вниманието му — чудесните пушки, които двамата иначе толкова окаяно изглеждащи папагоси държаха между коленете си.
Беше тихо; всеки звук бе замрял при появата му. Соколово око пристъпи на три крачки пред папагосите и запита:
— Моите червени братя са бедни. Те срещу възнаграждение ли работят за белите мъже?
Западналото племе на папагосите се наема срещу най-обикновена надница, за да влачи едно мизерно съществуване — работа и сън.
— Моят брат право каза.
— Какво работят братята ми?
— Те са вакероси по полето.
— Къде са оставили те конете и ласата си?
— Те вързаха своите животни пред града.
— Един вакеро никога не се отделя от коня си. Моите червени братя са лошо облечени; техният господар сигурно има здраво стисната ръка.
— Папагосите са бедни.
— Но имат скъпи пушки. Бива ли техният червен брат да ги поразгледа?
— Техният червен брат също има пушка, която може да си разглежда.
Присъстващите слушаха с голямо напрежение странния разговор. Те веднага разбраха, че проницателният ум на команча трябва да е забелязал нещо подозрително у папагосите, и бяха любопитни да узнаят какво е то.
Соколовото око не се остави да бъде объркан от отказа, той дори засили обхваналото го подозрение.
— Папагосите имат красиви бои, ала под тях поглежда светла кожа.
— Какво му влиза в работата на нашия брат кожата ни? — попита по-възрастният. — Нека върви той по дяволите!
— Моят брат има езика на червенокожите, но учтивостта на белите мъже. Защо са неговите нокти с боята на памуковите цветове?
Сега по-младият се надигна.
. — Нека бърборкото се грижи за собствените си нокти, иначе ще го накараме да почувства нашите!
— Гневливият папаго има бял баща. Защо са се преоблекли Мано Сангриенто и Ел Местисо като индианци?
Двете имена бяха изговорени с натъртване. При назоваването им всички присъстващи наскачаха. Двамата споменати се бяха прочули като пустинни разбойници, за които всеки човек е враг, а и подвизите им се бяха разпрострели толкова навътре дори в цивилизованите райони, че бе голяма дързост от тяхна страна, дето се показваха в Тубак.
— Мано Сангриенто и Ел Местисо!
— Мен руж и Сан меле!
— Ред хенд и Халф брайд!
Ето как се провикнаха един през друг присъстващите според употребявания от него език. Всичко живо грабна оръжието, всичко живо бе изненадано, изплашено, сащисано и само един стоеше горд и спокоен сред бъркотията и гледаше двамата разобличени пустинни разбойници с физиономия, сякаш имаше двама слаби ученици пред себе си.
— Напред, дръжте ги! — извика един.
— Оставете ги, пуснете ги да си вървят! — обади се друг.
— Стой! — прогърмя съдържателят междувременно. — Вентата е моя собственост и тук никой няма право да заповядва освен мен самият. В къщата си борба аз няма да търпя, Вървете вън, щом искате да си трошите главите!
Всеки осъзна, че почтеният и предпазлив Франсиско Металха всъщност е прав. Нито Ел Местисо, нито баща му бяха сторили лично на някого от тях зло. Първата възбуда се изпари също така бързо, както бе настъпила, и скоро един срещу друг стояха само Соколовото око и двамата разбойници.
— Куче на команчите, кой ти разреши да се занимаваш с нас? — изскърца през зъби Ел Местисо, тикайки обратно в пояса измъкнатия нож.
— Ел Местисо е нито червен, нито бял — отвърна оскърбеният спокойно, — той няма право да говори за кучета. Той е койот, който яде само мърша и излиза на лов за трупове. Животните по земята и птиците във въздуха го презират..
— Ето ти за Койота!
Той скочи към команча, който се дръпна встрани, и увлечен от силата на скока, метисът се стовари на земята.
Команчът мигновено коленичи върху него, дръпна рязко кока на падналия, уви косата му с едно светкавично бързо движение около лявата си ръка и направи с ножа три пъти във въздуха движението на скалпиране, преди Кървавата ръка или някой друг да е успял да му попречи. После се изправи.
— Койотът може да стане. Той не се намира в саваната, а във вигвама на един бледолик и затова ще живее още няколко слънца!
Ел Местисо се надигна в мига, когато баща му бе достигнал команча с намерението да го намушка с ножа си отстрани. Застрашеният избегна удара.
— Вън разбойниците! — извика съдържателят.