— Още една такава дума и ще ти вкарам ножа в гърлото. Тип като теб няма ни най-малко право да ме поругава. Ти отдавна вече си си заслужил едно добро ръгване или по-дълбоко рязване, защото по тоя начин светът би се отървал от най-големия паразит, който може да съществува!
— Внимавай, безделник, понеже и аз като теб няма да се оставя да бъда оскърбяван! — изфуча разбойникът яростно. — Който прикачва такива епитети на баща си, не заслужава куршум или острие, а само въже.
— Млък, иначе ще превърна думите си в действителност! — обърна се рязко към него синът му.
Старият промърмори нещо на себе си и сложи пушката настрана.
Ел Местисо проследи с очи отдалечаващия се отряд, докато той изчезна.
— Те взеха бакалина със себе си.
— Кои те? Да не би вакеросите, които нямат и толкова, че да си купят дори лакът калпаво калико?
— Те не, но команчът. Предполагам, че е пратен да потърси някой тратанте за разменна търговия.
— Ами че тогава боклуците на оня няма да бъдат наши!
— Наистина, ако трябваше да разчиташ на собствената си мъдрост и храброст. Твоята кратуна отдавна вече не е в състояние да измисли свестен план.
— Измисли го тогава ти!
— Това не е нужно — аз съм вече готов.
— Е?
— Бакалинът трябва да умре, а джунджуриите му да станат наши. С тая работа сами няма да се справим и се налага да отидем при апачите.
— Брей, твоята мъдрост наистина била по-голяма от моята! Само не дрънкай повече за кратуни, щом като не можеш да измъдриш нищо по-добро! Как се каниш да идеш първо при апачите, пък после с тях да настигнеш и бакалина, като сме пеша?
— Пергиш, караш ме да те съжалявам! Време ти е да вървиш в пръстта, след като с нищо не си полезен вече! Не виждаш ли корала [52] отсреща в полето?
— Аа, така става!
— Апачите са яздили първо на север и после са свърнали на запад. Ако ние тръгнем на северозапад, то трябва да се натъкнем или на тях, или на следите им, а останалото ще дойде от само себе си. Те са смъртни врагове на команчите и сега са подхванали битка с белите. Ще ни бъдат благодарни, ако им посочим улов като Соколово око — техния най-омразен и опасен враг.
Ел Местисо напусна скривалището и Кървавата ръка го последва.
Коралът принадлежеше на една недалеч разположена хасиенда. Хората се занимаваха наблизо с работата си. Двамата разбойници малко ги беше грижа за тях. Те закрачиха бавно и уверено нататък, сякаш имаха пълното право на това, което се канеха да извършат, и се метнаха през стобора. Полудивите коне се сепнаха и опитаха да избягат. Това не им се удаде, макар двамата мъже да не бяха снабдени с ласа. Те хвърлиха одеялата си върху главите на два от конете и в мига, в който животните спряха стреснато, се намериха върху гърбовете им, прескочиха оградата и препуснаха.
Без седла, стремена и юзди те поеха в посока северозапад. С бодрите, неяздени коне за един час те изминаха разстояние, за което на апачите им бе необходимо двойно повече време. Когато взе да притъмнява, наистина се натъкнаха на широка диря, която според броя на копитните отпечатъци трябваше да е търсената.
— Минали са преди около двайсет минути — отбеляза Ел Местисо.
— Няма да ги настигнем преди спускането на мрака.
— Огънят им ще ни свети.
— Ако са толкова непредпазливи да запалят.
— Те са достатъчно на брой, за да се страхуват от преследване. Ще запалят лагерен огън и няма да вземат други предпазни мерки, освен разставянето на няколко стражи.
Неговото мнение се потвърди. Само след няколко минути следите вече не се различаваха — видяха пред себе си малка светеща точка.
— Това е лагерният огън!
Като приятели на апачите те се отказаха да се промъкнат по обичайния начин, а продължиха да яздят в бърз галоп и под шумните удари на копитата към бивака.
Викът на единствения пост се чу пред тях, последван от многогласния хор на всички индианци, които се надигнаха да посрещнат приближаващите се.
Смесената кръв скочи от запотения кон и пристъпи безстрашно към тях.
— Ел Местисо! — прозвуча наоколо.
Всички познаваха страшния мъж. Бяха любопитни да разберат какво го бе довело днес при тях.
— Кой е предводителят на моите червени братя?
Един пристъпи напред. Той не носеше орлови пера — отличието на вожд, но не бе трудно да се види, че е способен да предвожда едно отделение.
— Якия дъб заповядва на апаческите воини.
На червеникавата светлина на лагерния огън дивакът наистина изглеждаше висок, широкоплещест и стабилен като чворестия ствол на дърво, чието поместване не е по човешките сили.