— Вървете, вървете и се молете, аз идвам веднага! — отговори писарят, като отдръпна главата си и затвори прозореца.
Само след броени мигове се измъкна от вратата и хукна към къщата на началника си, при когото се намираше капитанът. Алкалдът посрещна писаря със сериозност, подобаваща за важността на събитията.
— Сеньор ескрибано, наредих да ви повикат, за да проследим съвместно хода на едно престъпление, което вероятно ще бъде наречено изключителен криминален случай, ако въобще се е случило. Носите ли мастило със себе си?
— Por Dios, дон Рамон, забравих го в бързината.
— Вземете тогава моето!
— То е напълно засъхнало, защото от три тримесечия не ни се е налагало и една буквичка да изпишем.
— Нищо. В замъка навярно имат мастило! Как стоят нещата с хартията?
— Трите листа, които купихме за Адвента [9], употребихме още преди месеци.
— В замъка ще намерим достатъчно! Запалете фенера и ни осветявайте отпред. Мога ли да ви помоля, дон Лукас, да се присъедините към нас?
— С удоволствие, сеньор алкалд!
Тримата мъже напуснаха къщата и закрачиха към замъка. Намериха портата заключена и почукаха с тежкото желязно чукало.
Едва след дълго време доловиха тътрещи се по двора стъпки и един недоволен глас попита:
— Кой желае достъп в толкова късен час?
— В името на закона отворете веднага! В замъка е бил извършен изключително сериозен кримен [10]!
— Кримен? Какво е това? — запита мъжът, докато избутваше резето.
Когато портата се отвори, влизащите разпознаха кастелана на графинята.
— Кримен е отвличането на дете, свързано с утежняващи обстоятелства под формата на два вързопа, дон Хуан де Диас — отговори с достойнство алкалдът. — Къде е нейно превъзходителство, високоуважаемата сеньора графиня Де Медиана?
— Спи в стаята си.
— Ще ви помоля да я събудите и веднага да ни въведете при нея!
— По това време? Какво искате да кажете с момчето и двата вързопа?
— Това е вече работа на нашата юридическа дискретност. Значи напред, в името на закона!
Добрият алкалд рядко бе имал възможност да привлече вниманието върху достойнството на своята длъжност, ето защо го правеше с такава демонстративност.
С тежки, важни крачки тримата мъже минаха по двора и изкачиха стълбището. Хуан изчезна в покоите на графинята, ала скоро се върна ужасен.
— Дон Рамон, дон Лукас, сеньор ескрибано, ох, оох, какво видях, какво… ох, ох…!
Той се бореше за глътка въздух, като кършеше ръце и мяташе наоколо безпомощни погледи.
— Какво сте видели, дон Хуан?
— Нещо страшно, нещо ужасно, нещо, изправящо косите, нещо…
— Какво нещо? В името на закона, изисквам с цялата си сериозност веднага да ми кажете какво сте видели!
— Графинята…
— Е, да де, сигурно сте я видели, след като ви пратих при нея. Ама откога пък донята е станала толкова ужасна и изправяща косите дама?
— Откакто… е била намушкана! — изтръгна се от треперещите устни.
— Намушкана? Света Дево! Точно ли видяхте?
— Съвсем точно, толкова точно и ясно, че от страх едва успях да се върна при вас. Елате и се убедете сами!
Той поведе тримата към стаята с балкона, в която лампата още гореше. В съседното помещение графинята лежеше в кърви върху леглото. Гледката скова за дълго време езиците на мъжете. Алкалдът се съвзе пръв от вцепенението.
— Дон Хуан де Диас, имате ли перо и хартия? — попита с твърд глас.
— Там, на писалищния пулт лежи каквото търсите.
— Сеньор ескрибано, застанете до пулта и записвайте всичко, което чувате! Започвам разследването.
Разпитът установи, че прислугата не знае за извършеното престъпление и че никой не е бил смутен в съня си от някакъв звук или необичаен шум. Малкият Фабиан липсваше. Строшеният балконски прозорец показваше пътя, по който бяха проникнали извършителите. Всичко ценно беше задигнато, а все още висящата въжена стълба допълваше картината, която човек можеше да си състави за хода на отвратителните събития.