— Какво предлагате да правим, сеньор Бараха?
— Да се насочим към планините и да чакаме, докато тези ужасни ловци напуснат мястото!
— Това е добра идея! Аз съм на мнение, че ако изчакаме, ще намерим още много злато.
— В такъв случай ни трябва един добър кон. Тези безогледни мъже опушкаха животните ни. Късмет, че не бяхме се освободили от карабините и ласата си. Оръжията ни са тук и вероятно ще е възможно да пипнем бонансата. Хайде, дон Диего, вие сте умен гамбусино. В тази местност можем да открием някоя втора бонанса. Помислете за скалната плоча, в която видяхте петнайсет процента злато!
— За тази пукнатина не знае никой освен нас. Дори напълно да опразнят бонансата, все още ни остава този запас, който е цяло състояние, ако процепът е толкова дълбок, както предполагам.
Ороче погледна неволно към скалистата земя, на която стояха.
— Я вижте, сеньор Бараха! Тук има отпечатък, като че от копитото на кон.
— Аз не съм следотърсач като Диас, но ми се струва, че сте прав.
— Много е вероятно Кучильо също да не е пожелал да се раздели с бонансата и да е яздил към планините. Ние ще хванем същата посока и може би ще го намерим!
Те закрачиха между скалистия конус и възвишението, от което тримата ловци бяха наблюдавали гробницата, към планините. Все по-ясно се виждаха следите от копитата на Кучильовия кон. Те водеха нагоре между втория и третия хълм. Двамата бандити ги следваха и се изкачваха бавно.
Клисурата не беше така стръмна, както изглеждаше отдолу, и когато стигнаха горе, видяха, че нещо като път водеше покрай отвесно спускащата се стена и очевидно слизаше от другата страна.
Те установиха, че от пътеката се виждаше скалният конус, който бе висок кажи-речи колкото средния хълм, както и околността с изключение на южната страна. Този път сигурно бе проправен от индианците, които ходеха на поклонение при гробницата на великия вожд. Беше обрасъл с какви ли не храсталаци и предлагаше чудесни укрития.
Отекна изстрел и малко след това втори.
Бараха и Ороче се притаиха зад храстите и погледнаха към пирамидата. Далеч зад нея видяха Пепе върху лежащия на земята дон Естебан и Фабиан да се бие с Диас.
— Вижте, сеньор Бараха, те са поискали да избягат! Там тича и исполинът с крачки на Голиат.
— Тоя Тибурсио е наистина страхотен мъжага! Така улучи Диас, че той се сгромоляса. Залагам си главата, че до четвърт час нашите хора няма да са живи. Тези трима мъже не знаят ни милост, ни пощада!
— Добре, че офейкахме! Я чуйте! Не идва ли някой от другата страна?
Те се заслушаха.
Стъпките се чуваха въпреки бученето на водата, стоварваща се в бездната.
— Кучильо ли е?
— Може да е и някой непознат ловец или индианец. Трябва да се скрием!
Малко по-назад две отделни скали се накланяха една към друга. Те предлагаха единственото убежище наоколо и двамата незабавно се възползваха от него.
Пешеходецът се зададе иззад завоя на скалистия път. Беше Кучильо.
— Той е. Да му се покажем ли? — попита Бараха.
— Не. Нека изчакаме. Той спира, няма намерение да се спуска долу. Кучильо наистина спря и погледна надолу към плейсъра. Видя как тримата ловци се връщат с Естебан и Диас и нададе полугласен възглас на уплаха.
При първото си идване в Златната долина той беше обследвал околността и беше открил скалната пътека, която се спускаше от другата страна и водеше към равнината. Като избяга от дон Естебан, той се възползва от нея, за да потърси скривалище за коня си, докато се появи възможност да се приближи отново до бонансата. Дори и не подозираше за присъствието на тримата ловци, нито пък чу изстрелите им, тъй като издигащият се между него и тях хълм бе уловил звука. И ето сега видя ново препятствие пред себе си.
Запита се най-напред какво ли е могло да доведе тук тримата. Дали Тибурсио Ареляно наистина е знаел за бонансата и е последвал експедицията, за да й я оспори? Или се намираше тук, за да си отмъсти на дон Естебан? Кучильо реши да се спусне долу и да послуша петимата мъже.
Но преди това трябваше да стори нещо друго. Недалеч от него от скалата стърчеше дъбът, под който се намираше златният блок. Трябваше да види дали е възможно да го достигне с ласото си. Застана до ръба на скалата, легна на земята и подаде максимално глава, за да погледне надолу.
Слънцето се бе изкачило по-нависоко и лъчите му не се пречупваха както преди в искрящата пяна на каскадата. Но блокът искреше с примамлив блясък. Той притегляше, както вещицата от сагите привлича към дълбините заслушания рибар. Кучильо трябваше да затвори очи и да обгърне с ръка ствола на дъба, за да се пребори със световъртежа, който го бе обхванал.