Конят напредваше мъчително бавно заради камънака и едва когато остави възвишенията зад себе си, Бараха го подтикна към по-бърз ход.
От тръгването му бе минал навярно час. Пълна тъма покриваше земята и само отделни звезди блещукаха по небето. Внезапно той спря машинално коня. Беше дочул изстрели откъм лагера.
— Какво е това? Пак ли сме нападнати от диваците? И сега, когато липсва предводител, белите са загубени!
Бараха трепереше и се тресеше от страх, но въпреки това пришпори коня. Следваше някакъв моментен импулс, за който не можеше да си даде сметка.
Така измина порядъчно разстояние, когато внезапно животното му се подплаши и отскочи встрани. Пред него се бе изправила една фигура.
— Кой е там? — прозвуча насреща му.
Бараха познаваше този глас, чийто тембър повдигна отново духа му.
— Аз, сеньор Диас!
— Аа, Бараха! Къде е Ороче?
— Не зная. Ние се разделихме.
— Аз пък зная какво място сте му отредили и по тоя въпрос по-късно ще си кажем някоя думица. Откъде имате белия кон на Кучильо?
— Открих го в една пещера.
— Това е щастлива случайност! Лагерът отново е нападнат и ние трябва бързо да се притечем на помощ на нашите. Напред, сеньор Бараха!
Той се метна на коня зад убиеца и взе юздите от ръцете му. Смушка животното с шпорите, принуждавайки го към най-бърз бяг, и въпреки товара си и тъмницата то полетя в галоп из равнината.
— Я гледай, имате две карабини? — попита Диас по време на ездата. — Другата е на Ороче, когото сте бутнали в пропастта заради златния блок. Сеньор Бараха, сега аз съм предводителят на експедицията и ви заявявам, че след битката ще си получите наказанието!
Убиецът не отговори. Гърдите му се стягаха от страх пред срещата с индианците и от напрежението и бързината на неудобната езда, която само мъж като Диас бе в състояние да издържи. В главата му се въртеше единствено мисълта как да се измъкне от битката и после от наказанието, с което го заплашваше индианският убиец.
Изстрелите ставаха все по-ясни. Те отначало като че идваха от една установена точка, после постепенно се разпръснаха из равнината.
— По дяволите, червенокожите са победили и сега преследват бягащите бели! Напред, напред!
До лагера оставаха десетина минути. Отделни тъмни фигури и биещи се помежду си групи изплуваха отдясно и отляво. Тук и там прозвучаваше предсмъртен вик на някой мексиканец, докато диваците не преставаха да поддържат носещ се надалеч ликуващ вой. Точно пред тях, един бял се биеше срещу осмина индианци. Беше повален.
— Скачай! — викна Диас.
Бараха се плъзна от коня, но го сграбчиха двама индианци, които го захвърлиха на земята и го омотаха с ласо. Той едва бе докоснал земята, и ето че вече беше пленен… сега на Диас сигурно нямаше да се наложи да му присъжда наказание.
Почувствал се сам на коня, Диас пое здраво юздите му и нахлу като ураган сред червенокожите. Стисна ожесточено карабината си за цевта и започна да раздава удари, под които враговете се сриваха един подир друг на земята.
Яростен вой се надигна около него и примами нови неприятели. Обкръжиха го. Наоколо се носеха победните викове на червенокожите, а лагерът тънеше в тъмнина. Всичко беше изгубено, за Диас оставаше единствено бягството. Той хвана по-здраво карабината и изправи коня на задните крака. Под могъщия натиск на шпорите животното изцвили силно и се втурна през обградилите го врагове. Нов разярен вой се разнесе зад Диас, но той вече препускаше из равнината, където мракът го обгърна и скри.
Продължи да язди, докато се почувства в безопасност. Слезе при няколкото зимни дъба [53], които забеляза, върза запъхтения кон и се хвърли на земята да отдъхне от емоциите на деня.
Небето над лагера се озари в червено, сякаш бе обагрено с пурпурно мастило. Ярък, трептящ пламък се извиси нагоре и като огнен метеор хвърли сиянието си надалеч по степта. Диас продължаваше да лежи в дълбока тъма.
Денят му бе донесъл толкова необикновени събития, че дори мъж като него се нуждаеше от време, за да се успокои вътрешно и да се осъзнае. Дълго лежа, обмисляйки какво да прави. Внезапно му се стори, че чува шума от приближаващи се крачки. Надигна се и извади ножа.
Стъпките спряха и Диас долови движенията на човек, който сяда на земята. Трябваше да разбере кой е той. Сигурно бял, защото кой индианец ще се отдели от победителите, за да отморява в самотния пущинак.
Диас запълзя предпазливо към мъжа. Непознатият беше увил горната част от тялото си в одеяло, косата му бе прибрана на кок и отгоре бе закрепено снопче пера — отличителният знак на индианците папаго.