Лив го изгледа през рамо, докато отваряше вратата.
— Ще го имаш.
Беше осем сутринта и дяволски студено, когато Лив и екипът й от още двама други пристигнаха пред желязната врата на къщата на Бомон Дел в Александрия, щата Вирджиния. Лив беше станала в пет, за да подготви въпросите си. След половин дузина телефонни разговори предния ден, беше успяла да измъкне обещание от един от сътрудниците на Дел, че ще й осигури десетминутно интервю за тази сутрин. Добрият репортер може да научи доста неща за десет минути. Лив се измъкна от репортерския микробус и се приближи до пазача при вратата.
— Оливия Кармайкъл от VVB — вдигна журналистическата си карта към него. — Господин Дел ме очаква.
Пазачът провери документите й, после направи справка в записките си и едва тогава кимна. Без да продума, натисна бутона, за да отвори вратата.
Дружелюбен тип, каза си тя, докато се качваше обратно в микробуса.
— О кей, бъдете готови да действаме бързо. Няма да разполагаме с много време. — Докато се изкачваха нагоре по алеята, тя бръкна в чантата, за да извади бележките си и да им хвърли един последен поглед. — Боб, искам изглед от къщата и от вратата, когато си тръгваме.
— Вече направих на вратата — усмихна й се той, когато тя се обърна с доволно изражение към него. — Също и на краката ти. Имаш страхотни крака, Лив.
— Мислиш ли? — Кръстоса ги и ги огледа критично. — Може би си прав.
Добродушните му закачки й бяха приятни. Боб беше безобиден — с щастлив брак и две подрастващи дечица. Сериозно флиртуване би я направило изключително сдържана. Разделяше мъжете на две категории: безопасни и опасни. Боб беше безопасен. С него можеше да се чувства спокойна.
— Добре — каза им тя, след като микробусът спря пред триетажната тухлена къща. — Постарайте се да изглеждате като авторитетни представители на масмедиите.
Боб отново се усмихна. Измърмори някаква кратка псувня, после се измъкна през задната врата.
Застанала пред входната врата, Лив отново бе хладнокръвната, сдържана новинарка — никой не би посмял да коментира краката й. Не и на глас. Почука рязко, изоставяйки екипа да я следва с оборудването.
— Оливия Кармайкъл — обяви на прислужницата, която отвори. — Имам среща с господин Дел.
— Да. — Жената направи едва доловима гримаса на неодобрение към облечените в дънки техници, които мъкнеха екипировката си по входните стъпала. — Насам, мис Кармайкъл. Господин Дел всеки момент ще дойде.
Лив долови неодобрението на прислужницата, но не му обърна никакво внимание. Собственото й семейство, както и много от приятелите й от детинство имаха същото отношение към професията й.
Входното фоайе представляваше елегантно, изискано въведение към богатата къща. Като дете Лив беше виждала такива фоайета в десетки къщи, в десетки различни стилове. Имаше стотици сбирки на чай, сковани малки партита и старателно организирани гостувания, които до едно я отегчаваха до смърт. Дори не погледна към картата на Матис, закачена на стената вляво. Чу тихото подсвирване на Боб, който влезе след нея.
— Ама че местенце — подхвърли той и пристъпи безшумно с маратонките по дървения паркет.
Лив издаде някакъв разсеян звук в знак на съгласие, докато в същото време преговаряше стратегията си. Беше израснала в къща, не много по-различна от тази. Майка и предпочиташе стила чипъндейл вместо Луи XIV, но то бе все същото. Дори миризмата беше същата — лимоново масло и свежи цветя. Тя пробуди стари спомени.
Преди още да е направила и две крачки след прислужницата, Лив чу мъжки смях.
— Кълна се, Т. С., бива те да разказваш вицове. Ще трябва да внимавам първата дама да не е наблизо, когато разказвам този. — Дел се зададе пъргаво по стъпалата — стегнат, с приятна за шейсетте си години външност и придружен от Торп.
Лив усети как мускулите на стомаха й се напрягат. Винаги една крачка пред мен, помисли си с внезапна ярост. По дяволите!
За момент срещна напрегнато очите на Торп. Той се усмихна, но не беше същата усмивка, с която се обръщаше към Дел, когато се зададоха по стъпалата.
— А, мис Кармайкъл — забеляза я Дел и протегна ръка, прекосявайки фоайето. Гласът му беше мек, също както и дланта му. Очите му гледаха проницателно. — Съвсем навреме. Надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате.
— Не, господин Дел, благодаря, че ми отделяте време. Лив си позволи да премести поглед към Торп. — Господин Торп.
— Мис Кармайкъл.
— Знам, че сте зает човек, господин посланик — отново се извърна с усмивка към Дел тя. — Няма да ви отнемам много време. — С дискретно движение, микрофонът се озова в ръката й. — Ще ви бъде ли удобно да разговаряме тук? — изрече в него, за да позволи на звукооператора да нагласи нивото.