— Чудесно. — Той разпери гостоприемно ръка и се усмихна широко. Усмивката беше част от реквизита на дипломата. Лив забеляза с крайчеца на окото как Торп излиза извън обхвата на камерата й застава до вратата. Погледът, който усещаше на тила си, я караше да се чувства неловко. Обърна се към Дел и започна интервюто.
Той остана все така сърдечен, отзивчив и любезен. Лив се чувстваше като зъболекар, който се опитва да извади зъб на пациент, здраво стиснал уста.
Разбира се, той знае, че името му се споменава във връзка с освободения от Ларкин пост. Естествено, поласкан е от вниманието на пресата. Лив забеляза, че Дел много внимава да не произнася името на президента. Въртяха я в кръг — внимателно и умело. Също толкова внимателно, тя се оттегляше и опитваше отново от различни ъгли. Ако не постигаше определените думи, поне получаваше тона, който желаеше.
— Господин Дел, разговарял ли е президентът лично вас относно назначаването на нов държавен секретар? — Много добре знаеше, че не може да очаква отговор с „да“ или „не“.
— Двамата с президента не сме се срещали да обсъждаме назначение.
— Но сте се срещали с него?
— От време на време имам повод да се срещам с президента. — При подадения от него незабележим сигнал, прислужницата се появи до рамото му с палтото и шапката. — Съжалявам, но не мога да ви отделя повече време, мис Кармайкъл. — Вече се пъхаше в палтото си. Лив разбра, че го изпуска. Тръгна заедно с него към вратата.
— Ще се видите ли с президента тази сутрин, господин Дел? — Въпросът не беше особено умен, но Лив не се интересуваше толкова от изречения на глас отговор, колкото от реакцията в погледа на мъжа, към когото се обръщаше. И я видя — леко трепване, едва доловимо колебание.
— Възможно е. — Дел протегна ръка. — Беше ми приятно да си поговорим, мис Кармайкъл. Боя се, че трябва да тръгвам. Движението е ужасно натоварено по това време сутрин.
Лив вдигна ръка, за да даде знак на Боб да спре лентата.
— Благодаря, че ме приехте, господин Дел. — След като предаде микрофона на звукооператора, тя последва Дел и Торп навън.
— За мен винаги е удоволствие — потупа я той по ръката и й се усмихна със старомодния си южняшки чар. — Значи непременно да се обадиш на Ана, Т. С. — обърна се към Торп и го тупна приятелски по рамото. — Много държи да те чуе.
— Ще го направя. Дел слезе по стъпалата до дискретната черна лимузина, в която го очакваше шофьорът.
— Не е зле, Кармайкъл — подхвърли Торп, докато лимузината се отдалечаваше. — Добре го притисна. Естествено… — погледна надолу към нея и се усмихна — Дел от години се е научил да се измъква елегантно от притискащи го журналисти.
Лив му отправи хладен поглед.
— Ти какво правиш тук?
— Закусвах — безгрижно отвърна той. — Стар приятел съм на семейството.
Искаше й се да изтрие усмивката от лицето му с едно хубаво кроше. Вместо това обаче старателно напъха ръкавиците си.
— Дел ще получи това назначение.
Торп изви едната си вежда.
— Това констатация ли е, Оливия, или въпрос?
— В никакъв случай не бих ти задала въпрос, Торп — контрира го тя. — А и ти не би ми отговорил.
— Винаги съм казвал, че си умна жена. — Мили Боже, красива е! — каза си наум. Когато я виждаше на екрана, лесно можеше да отдаде почти невъзможната й красота на осветлението, грима и ъгъла на камерата. Но застанала насреща му на ярката утринна светлина, тя беше наистина най-красивата жена, която бе виждал през живота си. Невероятна костна структура, безупречна кожа. Само очите й бяха горещи и излъчваха гнева, който успяваше да овладее. Торп отново се усмихна. Харесваше му да вижда как ледът се пропуква.
— Това ли е проблемът, Торп? — попита тя и отстъпи встрани, за да пропусне екипа. — Не ти ли е приятно, ако случайно някой репортер е жена?
Той се разсмя и поклати глава.
— Знаеш по-добре от мен, Лив. Думата „репортер“ няма пол.
Очите му вече не гледаха напрегнато, а излъчваха искрен смях. Но въпреки това не й харесваха. По-точно казано, отказваше да ги харесва въпреки това.
— Защо не искаш да си сътрудничиш с мен? — Вятърът рошеше косите около лицето му, също както предната вечер. Торп изглеждаше неподвластен на студа, докато Лив потръпваше под палтото си. — Занимаваме се с една и съща работа. Работим за едни и същи хора.
— Моя територия — спокойно отвърна той. — Ако искаш дял от нея, Лив, ще трябва да се бориш за него. Трябваха ми години, за да се утвърдя тук. Не очаквай да постигнеш същото само за няколко месеца. — Видя я как трепери от студ, докато продължаваше да се взира в него.