Дори часове по-късно, докато се подготвяше за предаването, Лив не можеше да прогони думите на Майра от ума си. Време е да направи нещо, реши тя по средата на спортната емисия. Време е да престане непрекъснато да забърква нови каши. Ако иска да бъде с Торп, ще трябва да му го каже.
В момента, в който предаването й свърши, Лив се качи горе. Щом я видя да се задава, секретарката въздъхна примирено.
— Не е тук — обяви тя, докато се подготвяше да приключи с работата си за деня. — Прави запис навън.
— Ще почакам в кабинета му — мина покрай нея Лив, преди другата да е успяла да отвърне нещо.
Какво ще му кажа? — запита се в мига, в който вратата се затвори зад нея. Какво мога да кажа? Закрачи из стаята и се опита да намери думите.
Чувстваше се странно да стои тук без него. Стаята беше толкова лична. По едната стена бяха накачени негови снимки с различни световни лидери и държавници. И на всичките неизменно изглеждаше напълно естествен — никога скован, никога притеснен. Той си е просто Торп, помисли си Лив. И това е достатъчно. По бюрото му бяха разхвърляни надраскани набързо бележки и обемиста купчина документи, затиснати с преспапие. Приближи се да погледне откриващия се от прозореца изглед към града.
Видя купола на Капитолийския хълм. На светлината на залязващото слънце около него се образуваше розово, почти призрачно сияние. Движението беше натоварено, но дебелите стъкла я отделяха от шума. Загледа се в правите линии и извивки на улиците, в старите държавни сгради и черешовите дръвчета, които тъкмо разцъфваха. Не притежава динамиката и напрежението на Ню Йорк, каза си Лив, но е красив по свой начин. Потънала в съзерцание, изобщо не чу Торп да влиза.
Присъствието й го изненада. Почувства се необичайно смутен. За момент остана разколебан, с ръка на дръжката на вратата. После много внимателно я затвори след себе си.
— Лив?
Тя рязко се извърна и Торп видя как на лицето й се редуват спокойствие, радост и тревога. Повече от всичко, за което някога си бе мечтал, Торп пожела да я вземе в прегръдките си и да се престори, че предната вечер нищо не се бе случило.
— Торп! — При вида му всички старателно планирани речи изхвръкнаха от главата й. Продължи да стои на място като закована. — Надявам се, нямаш нищо против, че влязох така.
Изви едната си вежда и Лив ги видя, изписани на лицето му — лека ирония и безгрижна насмешка.
— Разбира се, че не. Искаш ли кафе?
Държеше се толкова непринудено, докато отиваше към каничката, че Лив започна да се чуди дали не си е въобразила как преди по-малко от двайсет и четири часа й беше казал, че я обича.
— Не, минах… да видя дали ще дойдеш на вечеря — изрече импулсивно. Предусети отказа и побърза да продължи, докато все още беше с гръб към нея. — Естествено, не мога да обещая меню като твоето, но няма да те отровя.
Торп изостави кафето и се обърна към нея.
— Лив, не смятам, че идеята е добра — изрече тихо.
— Торп… — За момент отклони поглед, за да събере сили. Онова, което действително й се искаше, беше да се разплаче — и да се опре на рамото му. Но то няма да помогне и на двамата. Отново го погледна. — Има толкова много неща, които не знаеш, които не разбираш. Но искам да знаеш и да разбереш, че не ми е безразлично. Изобщо не ми е безразлично. Може би повече, отколкото мога да понеса. — Долови нервния трепет в гласа й, докато пристъпваше крачка към него. — Знам, че е ужасно да моля за такова нещо, но само ако можеше да ми дадеш малко време.
Струва й големи усилия да моли, забеляза той. Доколкото я познаваше, беше й коствало огромно усилие да дойде по този начин при него. Не си ли беше повтарял непрекъснато, че трябва да бъде търпелив?
— Първо трябва да оправя някои неща тук — изрече на глас. — Става ли, ако дойда след час, час и нещо?
Чу тихата експлозия на въздишката й.
— Добре.
Час по-късно Лив се чувстваше ужасно напрегната. Опитваше се да овладее нервите си и да се съсредоточи върху приготвянето на храната, но очите й непрекъснато бяха приковани в часовника.