После пък аз му се присмях, защото Дъг бе този, който изгуби цели три седмици, за да намери и купи най-подходящото столче за кола. Ако бях… Ако бях се придържала повече към инстинкта си, всичко можеше да е по-различно. — Лив погледна за миг надолу към снимката, после я притисна към гърдите си. — Гледачката ми се обади в службата, за да ми каже, че Джош е паднал от люлката. Само цицина на главата — така ми каза, но аз оставих всичко, обадих се на Дъг и хукнах към къщи. Беше стигнал преди мен. Джош изглеждаше добре, но ние и двамата се паникьосахме. Заведохме го право в бърза помощ. Спомням си как седяхме там и чакахме, докато му направят рентгенова снимка. В огромната стая с всички онези черни пластмасови столове, метални пепелници и ярки лампи по тавана. Плочките на пода бяха черни с бели пръски по тях. Аз ги преброявах многократно, а Дъг непрекъснато крачеше наоколо… Когато докторът излезе, заведе и двама ни в малкия си кабинет. Говореше много внимателно. Това ме ужаси. Можех да го видя в очите му, преди да изрече каквото и да е, но не исках да повярвам. Не беше възможно. — Притисна ръка към устата си, за да се опита да задържи напиращите ридания. Всяка подробност отново нахлуваше в съзнанието й с пълна сила, а заедно с това и мъката. — Не повярвах, когато ни каза, че Джош е развил емболия. Беше си отишъл — просто така. — Лив се залюля напред-назад, здраво притиснала снимката и риданията вече раздираха гърлото й. — Дори не знам какво е станало след това. Изпаднах в истерия. Дадоха ми успокоителни. Следващото нещо, което си спомням ясно, беше вече у дома. Дъг бе съсипан. Изглежда, с нищо не можехме да си помогнем. Вместо това се нахвърлихме един на друг. Изрекохме ужасни неща. Обвиняваше ме, че не съм си стояла у дома да гледам детето ни. Да се грижа за него. Ако съм била там, може би… И аз не му останах длъжна. Той беше купил люлката. Проклетата люлка, която уби бебето ми.
— Лив! — Искаше да изтрие всичко — болката, мъката, дори спомените. Тя притискаше снимката към гърдите си, сякаш се опитваше да го върне към живот с туптенето на собственото си сърце. Каква утеха може да й предложи? Не и думи — такива не съществуваха. Можеше само да я задържи в ръцете си.
Когато Торп я притегли към себе си, тя се предаде на напиращите в очите й сълзи. Но дори и когато вече всичко ставаше ясно, това съвсем не беше краят. Сега се крепеше единствено на чувствата си и трябваше да ги излее напълно.
— Дойде Грег. Той беше кръстник на Джош, най-близкият ни приятел. Бог е свидетел, че имахме нужда от някого — нашият свят току-що се бе сгромолясал. Той ни попречи да се нараним повече, но лошото бе сторено. Джош беше мъртъв. — Изпусна дълга въздишка, която разтърси цялото й тяло, и раменете й потрепериха под ръката му. — Беше мъртъв и нищо не можеше да го промени. Никой нямаше вина. Нещастен случай. Просто нещастен случай. — Последва продължително мълчание. Усещаше я как събира сили, за да продължи. Искаше му се болката да престане, искаше да й помогне да я затвори в миналото, където трябваше да остане. Но преди да успее да проговори, тя продължи: — Грег се погрижи за формалностите по погребението. Аз изобщо не можех да се справя. Дадоха ми нещо — дори не знам какво беше. През първата седмица двамата с Дъг бяхме като зомбита. Родителите ми дойдоха, но те не ме познаваха. Не познаваха Джош, така както аз. Всеки ден очаквах, като мина покрай стаята му, да го чуя как си играе. Върнах се на работа, защото не можех да понасям да стоя вкъщи и да го чакам да се събуди. — Докато говореше, сълзите се стичаха неудържимо. Гласът й бе пресипнал от мъка. Каквото и да бе очаквал да открие под маската Торп, в никакъв случай не беше това. В момента бе напълно сляпа за него. Не вярваше, че дори си спомня за присъствието му или че усеща ръката през раменете си. — С брака беше свършено. И двамата го знаехме, но не можехме да се решим да изречем думите. Сякаш и двамата си мислехме, че ако продължим да живеем заедно, той може да се върне. Държахме се любезно един с друг, движехме се на пръсти. Нуждаех се от някой, за когото да се хвана, някой, който да ми каже… Не знам какви думи имах нужда да чуя, но той не разполагаше с тях. Предполагам, че и аз нямах нужните думи за него. Спяхме в едно легло, но изобщо не се докосвахме. Живяхме така повече от месец. Веднъж го… помолих го да дойде с мен в стаята на Джош и да ми помогне да… да ми помогне да събера нещата му. Знаех, че не мога да го направя сама и че трябва да се направи. Той излезе от къщи и не се прибра цяла нощ. Не можеше да го понесе, а аз не можех да понеса да го направя сама. Наложи се да се обадя на Грег и… — Притисна чело с основата на дланта си и се опита да изрече думите. — С Дъг никога повече не говорихме за това… После пристигна Мелинда, сестра ми. Тя обичаше Джош. Изпращаше му безполезни, скъпи дреболийки. Присъствието й като че ли помогна за известно време. Накара ни да излезем от къщи, принуди ни да я забавляваме и да отклоним вниманието си от… всичко. Мисля, че на мен ми помогна, защото започнах да осъзнавам, че двамата с Дъг само още повече се нараняваме, като се преструваме, че сме семейство. Трябваше да престанем. Реших да поискам развод преди някой от двамата да е направил нещо непростимо. Не беше лесно. Обмислях го дни наред… Един следобед се върнах вкъщи рано, защото исках да подредя онова, което ще кажа. Бях решила същата вечер да говоря с Дъг. Когато пристигнах, колата на Дъг беше паркирана отвън. Помислих си, че може да се е разболял и да се е прибрал у дома. Качих се горе и го намерих в леглото със сестра ми. — Много внимателно, Лив постави снимката обратно в скута си. — Това беше последната капка. Моята сестра, моята къща, моето легло. Тръгнах си, преди някой от тях да успее да каже нещо. Не исках да слушам. Не исках да изрека ужасните неща, които знаех, че ще кажа, ако се забавя. Отидох в един мотел. Точно там си дадох сметка, че родителите ми са били напълно прави. Ако живееш спокойно, без да разстройваш живота си с емоционално обвързване, няма да може и да бъдеш наранен. Ето така ще живея — отсега нататък. Никой и нищо няма отново да ме доведе до такова състояние. Стига ми толкова мъка. Веднага подадох молба за развод. Дъг помоли Грег да поеме нещата за мен. Никога повече не съм разговаряла с него, освен чрез Грег. След известно време осъзнах, че Дъг просто е направил крачката преди мен. Беше използвал Мелинда, за да сложи край на нещо, което убиваше и двама ни. Така ми беше по-лесно да му простя. А и защото двамата заедно имахме и загубихме нещо изключително. — При последната дума Лив се разплака силно и неудържимо. Извърна се към Торп и той я прие в прегръдките си, за да я задържи, докато мъката отмине.