Четиринадесета глава
Над водата подухваше едва доловим бриз. Той къдреше леко отраженията в Потомак и плахо повяваше в косите на Лив. Сега, след като вече бяха под открито небе, Торп беше доволен, че я убеди да дойдат. Слънцето и физическата активност ще й се отразят добре. Друга жена, помисли си той, би поискала да спи след напрежението от толкова плач. Но не и Лив.
Все още беше бледа. По очите й личаха следи от сълзите, които бе изплакала. Но около нея се долавяше непогрешимо излъчване на сила. Торп едновременно й се възхищаваше и я обичаше заради това. Сега смяташе, че може да разбере защо се е оградила с ледена стена. Беше видял лицето на момченцето на снимката — лице, пълно с живот и неподправена радост. Страдаше заради нея, заради загубата й. Трудно му беше да си представи Лив омъжена, да има син, да гради живота си с друг човек. Малка къщичка в предградията, заграден двор, играчки под дивана — всичко това изглеждаше отдалечено на цяла вечност от жената, седнала насреща му. И въпреки това точно такъв е бил животът й преди не чак толкова много години. Животът й отново може да бъде такъв, този път с него. Торп го искаше заради нея, и заради себе си.
По-ясно от всякога разбираше, че с нея ще трябва да напредва бавно. Силна е, да наистина, но е била ужасно наранена.
Дъг, каза си наум и за миг го обзе заслепяваща ярост. Той не прощаваше така лесно, както Лив. Този мъж, според Торп, не само я бе загубил поради малодушието си, но и я бе уплашил до смърт. Сега от Торп зависи да я убеди, че наистина ще остане до нея. Завинаги.