От мястото, където беше седнала, Лив можеше да наблюдава как Торп гребе. Мускулите му се движеха ритмично. Сякаш не влагаше никакво усилие в умението и силата, с които управляваше лодката по реката. Не е от мъжете, които трябва да напъват бицепсите си, за да покажат колко са силни или мъжествени. Той знае възможностите си и оттам идва увереността му.
И така. Каза му. Бяха изминали години, откакто не се бе разкривала така пред когото и да било. Сега вече няма нищо, което да не знае за нея. Защо му каза? Може би, защото знаеше, — или се надяваше — че ще остане до нея и след като свърши с разказа. Така и стана — без въпроси, без съвети, само подкрепа. Той знаеше от какво се нуждае. Кога бе открила какъв необикновен мъж е Торп? И защо й отне толкова време? Чувстваше се спокойна, защитена и по-наясно със себе си, отколкото можеше да си представи. Сълзите и изповедта бяха очистили болката. Затвори очи за момент и остави тялото си да се наслади на пречистването на ума.
— Не съм ти благодарила — изрече сред покоя.
— За какво? — Торп изтегли веслата с уверено движение.
— Че беше до мен и че не изрече всички онези любезни, но толкова жалки думи, които хората казват, когато някой е разстроен.
— Ти страдаше. — Очите му отново се взираха в нейните, прониквайки дълбоко. — Нищо, което бих могъл да кажа, нямаше да изтрие станалото или да го направи по-леко. Но сега съм тук.
— Знам — въздъхна Лив и се облегна назад. — Знам. Известно време продължиха да плуват сред тишина.
Тук-там по реката имаше и други лодки, но не се приближаваха дотолкова, че да разменят поздрави или да надигнат вълни. Все едно че плуваха в свой отделен поток, в свой отделен свят.
— Още е много ранна пролет — обади се Торп — и затова не е особено оживено по реката. Обичам да идвам преди изгрев през лятото, когато едва-едва се развиделява. Удивително е колко тихи изглеждат всички тези сгради на зазоряване. Можеш да забравиш за тълпите туристи, които по-късно ще започнат да се изкачват по паметника и да се трупат в Смитсъновия институт. Освен това преди изгрев е трудно да мислиш какво става в Пентагона или на Капитола. Те са просто сгради, наистина уникални, понякога дори красиви. В събота или неделя, когато не ме притиска някой спешен случай, мога просто да си греба и да забравя колко пъти съм изкачвал стъпалата, вземал асансьора и отварял вратите във всички тези сгради.
— Странно — замислено изрече Лив, — преди месец-два щях да се изненадам да чуя такива думи от теб. Представях си те като мъж с една-единствена амбиция, напълно отдаден само и единствено на работата си. И през ум не ми е минавало, че изпитваш нужда да се махнеш от нея, да се откъснеш от напрежението.
Той се усмихна и продължи да гребе уверено.
— А сега?
— Сега те познавам. — Седна изправена и остави вятърът да развее косите й. — Кога разбра, че гребането е твоята алтернатива на хапчетата против язва?
Разсмя се, едновременно развеселен и доволен.
— Наистина ме познаваш. След като се върнах от Средния Изток. Там беше тежко. Завръщането също беше тежко. Предполагам, че повечето войници се чувстват по същия начин. Приспособяването към нормален живот невинаги е лесно. Започнах да преодолявам стреса си по този начин и установих, че ми е станало навик.
— Подхожда ти — каза Лив. — Спотаената физическа сила. — Усмихна се, като видя как повдигна учудено вежди. — Не ми се вярва да е толкова лесно, колкото изглежда.
— Искаш ли да опиташ?
Отново се усмихна и се облегна назад.
— О, няма нужда. Предпочитам наблюдаването като спорт.
— Не е нужно особено координиране — допълни той. — Всяко хлапе може да се справи след една седмица на летен лагер. — Нарочно я предизвикваше. Искаше отново да види онзи състезателен блясък в погледа й.
— Сигурна съм, че мога да се справя без проблем.
— Ела тогава — подкани я и закрепи веслата. — Опитай! Изобщо не беше сигурна, че й се иска, но трудно можеше да се измъкне от предизвикателството.
— Мислиш ли наистина, че трябва да се сменяме точно тук? Няма да ми е приятно да се прекатурим насред Потомак.
— Лодката е добре балансирана — безгрижно отвърна той. — Ако същото важи за теб.
След тези думи тя се изправи, макар и предпазливо.
— Добре, Торп, дръпни се.
Размениха си местата с минимум движения. Торп се настани на малката, тапицирана седалка и погледна как Лив хваща веслата.