— Не влагай прекалено голямо усилие — посъветва я, докато тя се опитваше да ги освободи. — Просто ги движи, колкото можеш по-плавно.
— Ходила съм на летен лагер — любезно отвърна Лив, после се намръщи, защото ръцете й отказваха да влязат в синхрон. — Но там обикновено използвахме канута.
— Страхотна съм с перката. Ето… — успя да направи едно несигурно, но все пак сполучливо движение. — Сега ще вляза в ритъм. Махни тази усмивчица от физиономията си, Торп — добави и съсредоточи цялото си внимание върху задачата.
Почувства внезапна болка в мускули, които от години не беше използвала. Беше благотворно, оздравяващо усещане. Успяваше да преброи до осем при всяко загребване и чувстваше как раменете й се напрягат от движението. Веслата дращеха по дланите й.
О, да, помисли си тя, мога да разбера защо го прави. Движеха се — не толкова плавно, както преди, но въпреки всичко напредваха по водата, благодарение на нейната сила. Няма мотор, нито платна — не зависиш от нищо, освен от собствените си усилия. От тялото си, волята си и от веслата. Да, съвсем точно разбираше какво има предвид. Струваше й се, че би могла да гребе в продължение на километри.
— О кей, Кармайкъл, времето ти изтече.
— Шегуваш ли се? Току-що започнах — отправи му мрачен поглед и продължи да загребва.
— Десет минути са достатъчни за първи път. Освен това — бързо се премести до нея, след като тя спря — не искам да си съсипваш ръцете. Харесвам ги такива, каквито са.
— Аз пък харесвам твоите. — Взе ръката му и притисна дланта към бузата си.
— Лив! — Невъзможно бе да си представи, че би могъл в този момент да я обича повече, отколкото я бе обичал миг преди това. И все пак беше така. Закрепи веслата и я притегли по-близо до себе си.
Беше късен следобед, когато се върнаха обратно в апартамента на Лив. Всеки от двамата носеше хартиен плик, пълен с хранителни продукти.
— Знам как да изпека пиле — настоя Лив, докато натискаше бутона на асансьора. — Слагаш го във фурната и я включваш за няколко часа. Нищо повече.
— Моля те — погледна я измъчено. — Може да те чуе. — Придърпа покровителствено торбата, в която се намираше пилето. — В тези неща си има изкуство, Лив. Подправки, определяне на времетраенето, подготовка. Щом едно пиле трябва да си даде живота, за да го изконсумираш, поне можеш да му засвидетелстваш малко уважение.
— Струва ми се, че не ми харесва тонът на този разговор — изгледа подозрително плика в ръцете му тя. — Защо просто не си поръчаме пица?
— Ще ти покажа какво може да направи майсторът с килограм пиле за грил. — Торп изчака да излязат от асансьора. — А след това ще те любя чак до неделя сутринта.
— О! — Лив за момент го изгледа преценяващо и потисна доволната усмивка. — Само толкова?
— До късно сутринта в неделя — добави той и спря да я целуне, преди да успее да извади ключовете. — Може би — прошепна върху устните й — до ранния неделен следобед.
— Идеята за този кулинарен урок започва да ми харесва малко повече.
Устните му се зареяха към ухото й.
— А на мен започва да ми харесва идеята да си поръчаме пица. По-късно. — Отново се върна на устните й. — Много, много по-късно.
— Да влезем вътре и да гласуваме.
— Мм, харесва ми начинът ти на мислене.
— Това е от вашингтонското влияние — отвърна, докато пъхаше ключа във вратата. — Няма въпрос, който да не може да се реши чрез гласуване.
— Кажи го на сенаторите, които чакат да се свършат силите на Донахю и неговата обструкция.
Тя се разсмя и натисна дръжката.
— Ще ти кажа нещо, Торп — отвърна, докато затваряше вратата след себе си, — не желая да мисля за сенатори и обструкции. — Премести торбата в другата си ръка, за да може тялото й да бъде по-близо до него. — Не искам да мисля дори и за това печено пиле, по което толкова си полудял.
— Не? — Свободната му ръка я обгърна. — Защо не ми кажеш за какво искаш да мислиш тогава?
Тя с усмивка започна да разкопчава копчетата на ризата му.
— Защо ли пък да не ти покажа? Добрият телевизионен репортер знае, че действието струва колкото хиляди слова.
Почувства как хладните й, дълги пръсти се плъзват по гърдите му. Остави пакета си на земята, после пое и нейния и го подпря на затворената врата.
— Винаги съм твърдял, Кармайкъл, че си дяволски добър репортер. — Устните му заглушиха смеха й.
Беше късен неделен следобед. Лив седеше плътно до Торп на дивана. Двата почивни дни, помисли си тя, приличаха на сън. Беше споделила с него повече, отколкото изобщо бе възнамерявала да споделя с някого. Но нали той вече означаваше за нея много повече, отколкото изобщо бе възнамерявала да позволи на някого да означава за нея.