— О, мис Кармайкъл, не е ли ужасно! — Погледна нагоре към прозорците с разширени от страх очи. — Опразниха цялата сграда. Просто не мога да повярвам! Горкичкият сенатор Уайът!
— Знаете ли кой го задържа?
— Ед, Ед Мъроу. Кой би си помислил? Ами че аз съм се возила с него в асансьора поне сто пъти. — При този спомен, тя вдигна ръка към гърлото си. — Чух, че се наложило сенаторът да го освободи миналата седмица, но…
— Защо? — Лив беше пъхнала микрофона под мишница и бързо записваше в бележника си.
Жената изобщо не забеляза.
— Не съм сигурна. Според слуховете, Ед се забъркал в залагания — нещо незаконно. Винаги е толкова любезен. Кой би си помислил?
— Сенаторът го уволни?
— Миналата седмица. — Кимна бързо три пъти с глава, а очите й продължаваха да гледат широко отворени. — Днес трябвало да освободи бюрото си. Сигурно е откачил. Сали каза, че стрелял два пъти в коридора.
— Сали?
— Секретарката на сенатора. Тъкмо била излязла в коридора, когато се случило. Ако си е била в кабинета… — Преглътна и отново втренчи поглед в сградата. — Откакто съм тук, отвън, вече два пъти стреля през прозореца. Мислите ли, че всичко ще бъде наред със сенатора?
— Убедена съм, че всичко ще бъде наред. — Точно когато Лив изричаше тези думи, във въздуха отекна нов изстрел.
— О, Господи! — Секретарката я сграбчи за ръката. — Избива ли ги? Сигурно ги избива!
— Не, не. — Лив почувства хладните езичета на страха. — Само стреля през прозореца. Всичко ще се оправи. — Трябва да провери дали жената вярно е определила идентичността на нападателя, преди да го пусне в ефир. Такава й е работата — всичко по реда си. Не може да се замисля какво става с хората вътре. Засега. — Секретарката на сенатора още ли е вътре?
— Трябваше да отиде с полицията. Някъде там, отзад е.
— Добре, благодаря. — Лив бързо се зае отново да си пробива път през навалицата. Зърна Дъч и се насочи право към него. Ако някой може да й даде подробности, това е точно той.
Измина почти половин час, вместо обещаните двайсет минути, но Лив предостави точен и подробен репортаж от мястото, с кадри на полицейските сили и тълпата. Зданието на отсрещната страна на улицата беше притихнало — твърде притихнало за нейния вкус. Почти изпитваше желание да чуе нови изстрели сред тишината. Ужасът, хрумна й внезапно, също е тих.
— Кога, по дяволите, ще предприеме нещо? — промърмори до нея Боб, Напрежението се просмукваше във всички — полицаи, случайни зяпачи, представители на медиите. Всички очакваха следващата стъпка. — Тежката артилерия се надига — подхвърли той. — Ей го там Т. С.
— Веднага се връщам. Гледай техникът да е готов да ни свърже със студиото, ако нещо се случи. — После се насочи към Т. С. — Торп!
— Лив! — Леко докосна страната й. — Предполагах, че си някъде тук.
— Има ли нещо ново? — запита, като много добре знаеше, че този път не става дума само за поредната сензация. И двамата познаваха мъжа вътре.
— Установили са връзка с Мъроу. Уайът не е пострадал, нито помощниците му. Засега. Изглежда, не е особено адекватен. В един момент иска половин милион в брой и самолет, в следващия — злато и бронирана кола. Променя решението си всеки път, когато разговарят с него.
— Как, по дяволите, е влязъл вътре с оръжие? — попита тя.
Торп се изсмя бързо и мрачно. Очите му нито за миг не изпускаха сградата отсреща.
— Не е трудно за човек, когото охраната е свикнала да вижда. Предполагам, че го е носел в сакото или вече е било в бюрото му. — Размърда се нетърпеливо. Лив можеше да каже със сигурност, че му се иска да се раздвижи, да направи нещо. — Щях да съм по-спокоен, ако беше професионалист. В състоянието, в което се намира, за него е много лесно да допусне грешка и да повлече заложниците със себе си. — Изруга грубо, което рядко бе чувала от него. — Искал е да е сигурен, че ще привлече пълния интерес на медиите.
— Нали не мислиш сериозно, че го прави заради публичността? — Мисълта я ужаси.
Торп поклати глава.
— Имал съм вземане-даване с него няколко пъти, когато съм уговарял срещи. — Извади цигара. — Нервен, амбициозен човечец. Добър ум, но не се владее.
— Залагания, както ми казаха.
— Така се говори. — Торп дръпна от цигарата и изпусна дълга струйка дим. — Прекалено е тихо — измърмори. — Дяволски тихо е.
Напрежението можеше да се докосне с ръка. И нарастваше почти видимо с всяка изминала минута. Колко време, помисли си тя, ще може нервният, амбициозен човечец да издържи на натоварването? Беше предприел непоправима стъпка. Докъде още би стигнал? Чакаше заедно с останалите, за да разбере.