— Тогава започнете разговорите — предложи Торп.
Дениълс му отправи продължителен поглед.
— По-добре помисли малко, докато свърша. Няма да е много приятно интервю.
— Торп! — Гласът на Лив трепна панически. Познаваше този поглед в очите му. — Не!
Той внимателно я улови за раменете.
— Лив… — понечи да заговори.
— Не, не, послушай ме! — Улови го за сакото. — Това е лудост! Не може просто така да влезеш вътре. Не си подготвен за такова нещо. И кой може да каже, че наистина ще пусне Уайът, ако отидеш? Тогава ще… ще има повече козове за пазарене. Сигурно и сам го разбираш.
— Той иска да говори — изтъкна Торп и я поведе встрани. — Уайът не може да му осигури национален ефир, а аз да.
— О, Господи, Торп, той е неуравновесен! — Вече плачеше, но без да го съзнава. — Ще убие и теб, и сенатора. Не трябва да ходиш! Не могат да те накарат!
— Никой не ме кара. — Даде знак на един от екипа си и заговори тихо. — Обади се в дирекцията. Кажи им, че ще взема интервю от Мъроу в замяна на заложниците. Насочете камерата към сградата след около десетина минути. Някой от тях трябва да излезе. Ще ми трябва касетофон.
— Не! — Този път Лив повиши глас в пълен противовес на неговия. Вкопчи се в него, сякаш можеше да го спре от онова, което си бе наумил. — Не можеш! Моля те, послушай ме!
— Лив! — Отметна косата от лицето й. — Ти би направила същото. Това е част от работата.
— Животът ти не струва, колкото една награда „Пулицър“.
Торп изви едната си вежда.
— Някои биха могли да го оспорят.
— По дяволите, Торп! — Трябва да мисли бързо. Трябва да говори логично, иначе изобщо няма да я изслуша. — Вероятно е само номер. Може да пусне двамата помощници, но с теб и Уайът ще разполага с двама важни заложници. Сигурно си дава сметка, че телевизията ще преговаря за освобождаването ти. Той точно това иска.
— Може би да, може би не. — После я целуна, за да я накара да замълчи, а и защото изпитваше нужда да го направи.
— О, моля те, не отивай! — Притисна се в него, разбрала, че е загубила, и неспособна да се примири с това. — Обичам те! — Той бавно посегна към раменете й и я издърпа назад, за да може да вижда лицето й. Беше мокро от сълзи и помръкнало от отчаяние. — Обичам те — повтори Лив. — Вече е утре, Торп. Остани с мен!
— Господи! — Опря чело в нейното и се остави на чувството да го завладее. После отново я притегли към себе си, болезнено силно. — Избираш най-невероятния момент, Кармайкъл. — Когато отново я целуна, усети как устните й треперят под неговите. — По-късно ще говорим за това. Хубавичко ще си поговорим за това. — Отдръпна я и й се усмихна. — По-добре върви да предадеш последното развитие на събитията, защото някой ще ти грабне златния шанс.
— Защо не искаш да ме послушаш? — Вече беше не само отчаяна, но и ядосана. Дори любовта й не го бе разколебала. — Не можеш да отидеш там. Нуждая се от теб! — Не я интересува, ако думите й не са справедливи, стига да го възпрат да не прекоси улицата.
— Аз също се нуждая от теб, Лив. Но това не ми пречи да продължавам да си върша работата, както и ти твоята.
Яростно се вкопчи в тялото му.
— Ще се омъжа за теб.
Торп отново се усмихна и я целуна по носа.
— Знаех го още преди месеци. Ти просто си малко бавничка. — Вдигна поглед и забеляза камерата, насочена към тях. — А сега го разбраха и няколкостотин хиляди зрители.
— Не ми пука! — Стремежът й към дискретност изведнъж й се стори абсурден. — Не можеш да искаш от мен да се изправя пред възможността да те загубя, Торп. — Сграбчи реверите на сакото му с овлажнели от страх ръце. — Дявол да те вземе, не мога да го понеса! Не мога да понеса отново всичко това! Не искам!
Ръцете му я уловиха по-здраво, а очите му се вгледаха настойчиво в нея.
— Чуй ме! Обичам те повече от всичко. Не го забравяй! Всеки ден живеем с риска. Ако не е така, все едно, че вече сме мъртви. Да бъдеш жив е страдание, Лив.
Пребледняла и успокоена, тя го погледна право в лицето.
— Никога няма да ти простя, ако го направиш. Изобщо не исках да се влюбвам в теб. Сега, след като е факт, ти искаш от мен да стоя отстрани и да чакам да те загубя. Няма да ти го простя!
Устоя на погледа й. Видя болката и паниката. Не искаше да я наранява. Би направил всичко, което е по силите му, за да премахне този израз от очите й.
— Може би трябва да се замислиш в кого си се влюбила, Оливия. Аз не съм се променил. Същият съм, какъвто си бях и какъвто ще бъда утре. Сега имам работа, която трябва да свърша. Ти също.
— Торп…
— Хайде — прекъсна я той и я поведе обратно. — Дениълс вече трябва да е свършил с разговорите.