Лив остана да наблюдава безпомощно, докато Торп, Дениълс и Мъроу уговаряха последните подробности по размяната. Не можеше да каже, нито да направи нещо, което да го спре. Беше й казал, че тя би постъпила по същия начин. Разбираше го, но това беше без значение. Той е нейната любов, нейният живот. Всичко, което е важно за нея, е свързано с него.
Не е справедливо! — помисли си с нов пристъп на отчаяние. Беше получила втори шанс. Сега трябва да стои отзад и да наблюдава как се подлага на риск. Думите на Майра отново изскочиха в съзнанието й: „Животът не е кратък, но и никога не е достатъчно дълъг.“ Торп! Цялото й същество крещеше за него. Хапеше силно устните си, за да не извика. Не отивай! Имам да ти казвам толкова неща! Толкова неща да наваксваме! Искаше да му каже колко много означава за нея, как той бе отворил всички врати, които преди бе затворила.
Торп проверяваше касетофона си, като същевременно слушаше наставленията на Дениълс. Лив ги наблюдаваше с премрежени от сълзи очи. О, Торп, каза си наум, не мога още веднъж да понеса празнотата. Не и след като вече знам какво е да те имам. Нужно ми е да знам, че си там, когато посегна към теб. Искам отново да обичам, да държа детето ти в ръце. О, моля те, не ме спирай сега, когато тъкмо започнах да чувствам!
С дълбока, разтреперана въздишка, тя притисна пръсти върху очите си. Отново се вгледа в него — строгия атлетичен профил, дълбоките, напрегнати очи. Страхува ли се? Какво става в главата му? Спомня ли си, че никой от нас не е безсмъртен? Но ти трябва да бъдеш, Торп. Заради мен. Заради нас.
Какво му е нужно от мен? Не и това, осъзна с внезапна яснота. Нужна му е подкрепа, а не истеричка, която го дърпа и моли да помисли за нея. Сега той се нуждае от цялото си внимание… Само ако можех да отида с него. Но не мога. Не мога да отида с него, но мога да изпратя нещо с него.
Докато наблюдаваше, двамата помощници бързо бяха изведени от сградата и извън загражденията. Значи Мъроу бе удържал на първата част от уговорката. Сега оставаше само Уайът. Торп срещу Уайът.
Като призова цялата си сила, Лив пристъпи към него.
— Торп… — Извърна се към нея. — По страните й все още имаше сълзи, но разпозна овладяването. — Винаги си се намесвал, за да ме изместиш от някое събитие — успя да изрече със задоволително уверен глас. — Надявам се, че случаят си заслужава. И по-добре хубавичко си свърши работата вътре — материалът ще ми трябва за емисията.
Усмихна се широко и я целуна.
— Само не се приближавай много близо до моята територия, Кармайкъл. — Лив се притисна за последен път. — Гледай предаването ми в пет и половина.
— Винаги съм бил твой почитател, Т. С. — обади се Дениълс. — Изглежда, тази дама също. — Вгледа се продължително в него. — Още имаш време да се откажеш.
— Торп да се откаже от изключителните права? — Лив се отдръпна и си заповяда да не трепери. — Не го познавате много добре.
— А ти — притегли я за последен път към себе си той — си помисли къде искаш да прекараш медения месец. Аз предпочитам Париж.
— Вече ме предупреди, че си романтик. — После той се извърна, готов да прекоси улицата. — Торп! — Лив не успя да възпре вика си. Когато се обърна, тя преглътна молбата и му се усмихна. — Ако се оставиш да те убият, сделката отпада.
Торп се усмихна насреща й.
— Довечера ще си поръчаме пица. Ще се върна.
Изчезна бързо, погълнат от сградата. Очакването започна.
Торп имаше доста ясна представа какво трябва да направи. Докато се изкачваше с асансьора, придружен от въоръжена охрана, въпросите вече се оформяха в главата му. Номерът е да усмири Мъроу, да го задържи спокоен. Да говори. Да го накара да говори. Бе напълно решен да се измъкне невредим. Ливан го беше научил на някои неща.
Качвал се бе с този асансьор и преди — безброй пъти. Това просто е част от работата. Та не беше ли взел Алекс Хей ли интервю от лидера на американските неонацисти, Рокуел, докато онзи си играеше с оръжието? И стана страхотно интервю. Репортерите невинаги могат да си избират само разумни и уравновесени събеседници.
Вратите на асансьора се отвориха и той тръгна по коридора. От тръпките по тила разбра, че тук има и други въоръжени лица. Отхвърли тази мисъл и почука на вратата на кабинета на Уайът.
— Т. С.?
Чу възбудения от напрежение глас на Мъроу.
— Да. Сам съм.
— Влез бавно. Много добре виждам вратата.
Торп постъпи както му бе наредено. Мъроу стоеше на прага на прохода към вътрешния кабинет на Уайът, опрял пистолет в главата на сенатора.
— Т. С.! — Червендалестото му лице сега беше посивяло. — Сигурно си полудял.
— Как сте, сенаторе?
— Добре е — рязко отвърна Мъроу, докато очите му се стрелкаха към вратата зад Торп. — Затвори вратата и се махни оттам. — След като Торп се подчини, той с нервно кимване на глава му даде знак да се приближи по-напред. Забеляза касетофона. — Остави го долу и си съблечи сакото.