Желаеше да запази безпристрастна дистанция, а затова бяха нужни чисто формални отношения. Само преди няколко часа обаче Лив бе изоставила всякаква формалност. Не е възможно да запазиш делови отношения с човек, срещу когото си се изправил лице в лице и си му крещял.
— Не мога да бъда спокойна и невъзмутима — промърмори на себе си тя, — колкото и да се старая. — И, призна тя с въздишка, Торп вече го знаеше.
Като дете Лив приличаше по-скоро на някакво недоразумение. Израснала в семейство на улегнали, добре възпитани хора, тя задаваше твърде много въпроси, проливаше твърде много сълзи, смееше се твърде бурно. За разлика от сестра си, не се интересуваше от официални роклички и панделки. Искаше куче, с което да тича, а не кроткото малко пуделче, което майка й отглеждаше. Искаше къщичка на дърво, а не спретнатата, чисто нова къща за игра, която баща й с помощта на архитект й построи. Искаше да препуска, а непрекъснато й се казваше да върви бавно.
Лив бе избягала от точните правила и задължения на името Кармайкъл. В колежа имаше свобода… и нещо повече. Беше си помислила, че е намерила всичко, което някога е желала. А после го загуби. През последните шест години от живота си преминаваше през нов етап в развитието си. Финалната фаза, беше решила твърдо. Трябва да мисли единствено за себе си и за кариерата си. Не беше изгубила жаждата за свобода, но се беше научила на предпазливост.
Изправи се и тръсна глава. Сега не е време да мисли за миналото си. Настоящето и бъдещето й изискваха нейното внимание. Няма отново да си изпускам нервите, зарече се тя, докато излизаше от колата. Няма да му доставя това удоволствие.
После влезе в „О’Райли“, за да се срещне с Торп.
Видя я да влиза. Очакваше я. Отново е поставила маската, забеляза той. Лицето й беше спокойно, а очите ясни, докато обхождаха помещението, за да го открият. Застанала сред шума и дима, приличаше на мраморна фигура — студена, гладка и изящна. Торп искаше да я докосне, да усети кожата й, да види как погледът й се стопля. Гневът не беше единствената страст, която искаше да изтръгне от нея. Желанието, което потискаше от месеци, започваше да се надига в него.
Колко време ще е нужно, за да смъкне всичките й защитни пластове? Искаше му се да не бърза, да се наслади на предизвикателството, защото възнамеряваше да спечели. Торп не беше свикнал да губи. Изчака, докато очите й се спряха върху него. Усмихна се и леко наклони глава, но не стана да я доведе до масата. Харесваше му начинът, по който се движеше — плавно, гъвкаво, със стаена чувственост.
— Здравей, Оливия!
— Торп! — Лив се пъхна на седалката срещу него.
— Какво ще пиеш?
— Вино. — Стрелна с поглед сервитьора, който вече бе застанал до лакътя й. — Бяло вино, Лу.
— Готово, мис Кармайкъл. Още едно, господин Торп?
— Не, благодаря — вдигна чашата си със скоч той. Не му убягна бързата усмивка, която Лив отправи към младия сервитьор. Тя за момент стопли лицето й. После очите й отново се върнаха към него, но сърдечността вече беше изчезнала.
— Добре, Торп, ако ще разведряваме атмосферата, предлагам да започваме направо.
— Винаги ли си толкова делова, Лив? — Запали цигара, загледан в лицето й. Един от важните му козове беше умението да наблюдава директно и до безкрайност. Не един високопоставен политик бе изпитал смущение под тъмния му, неумолим поглед.
Не й харесваше тази безмълвна власт, нито ефектът, който оказваше върху нея.
— Срещнахме се да обсъдим…
— Не си ли чувала някога за размяна на любезности? — прекъсна я той. — Как си? Колко е хубаво времето напоследък?
— Не ми пука как си — отвърна му безцеремонно. Няма да му се даде. — А времето е гадно.
— Такъв приятен глас, а такъв груб език. — Забеляза трепналото в очите й и бързо овладяно пламъче. — Имаш най-съвършеното лице, което някога съм виждал.
Лив се напрегна — гръб, рамене, ръце. Торп видя неволното движение и отпи от скоча си.
— Не съм дошла да обсъждаме външния ми вид.
— Не, но пък външният вид е част от работата, нали? — Сервитьорът постави виното пред нея. Лив обхвана с пръсти столчето на чашата, но не я вдигна. — Зрителите искат да виждат журналисти с приятна външност. Така е по-лесно да се преглътнат новините. Ти внасяш също и малко класа — много приятен привкус.
— Външността ми няма нищо общо с качеството на репортажите ми. — Гласът й звучеше студено и безстрастно, но очите й започваха да се разгорещяват.
— Не, но ти носи точки за рейтинга. — Облегна се назад, без да престава да се взира в нея. — Адски си добра като говорител, Лив, и все повече набираш скорост като репортер. — Тя леко се намръщи насреща му. Да не би да се опитва да я смути, като й подхвърля комплименти? — И освен това — добави той, без да променя темпото — си много предпазлива жена.