Дълбока и странна е денем тишината на тая гора. Човек рядко стъпва тука, всичко живо се спотайва и се крие на сянка. Все пак някакъв невидим живот се чувствува и неволно въображението иска да насели тая глуха пустота. Ето уединена кръгла полянка. Някъде от самите върхове на гората се отделят и се спускат чак до долу само две стъбла от дива лоза. Те висят съвсем свободно във въздуха и сплитат краищата си като люлка. Наоколо е гъста трева и цветя из нея, тъй пресни и тъй хубави, каквито могат да се намерят само в най-затънтените места. Леко се люлее тая горска люлка. Не някоя самодива ли се е люляла тука преди малко и високата трева не се ли поклаща още от леките й стъпки?
Съвсем друго е, когато задуха силен вятър. Гората се събужда и оживява. И тоя глух и тайнствен пущинак, доскоро изпълнен само с мълчание и тишина, изведнъж се раздрусва, бучи и лудее в някаква могъща и страховита ярост, като че бурята не иде отдругаде, а се ражда тук — из самите недра на гората.
Но тук върхове и клони не се огъват и не се люлеят. Гората яко е увързана с лианите и само отделни маси изцяло и тежко се поклащат, подобно на грамадни кораби, отрупани с гирлянди и въжа. Иде глух и смесен шум: някъде преплетени клони скриптят, някъде бучи празна хралупа, хиляди растителни въжа, изсъхнали и обтегнати между клонете, звучат като струни, кършат се сухи съчки, подига се вихрушка от сухи листа. Всичко се слива в страховит и многогласен шум. Като че се чува и болезнен стон, и смях, и викове, и бързи тежки стъпки. Там някъде не препуска ли сур елен, не язди ли на него юда и наместо камшици не размахва ли змии? Или пропълзял на изсъхнал клон, навил около него сребърните си пръстени и пиян от бурята, не свири ли нейде смок?
Стари поверия и легенди, които изглеждат възможни и правдоподобни, когато човек е в Коджаорман! Това е някакъв фантастичен мир, изпълнен с разнообразен и стихиен живот, нестесняван от нищо, тържествуващ и сит сред това изобилие на влага и храна. Плодоносните недра на земята щедро кърмят тоя живот, растителността лудее, множи се и удавя всичко в зеленината си. И тя не се свършва при границите на гората: от двете страни на Коджаорман се разстила, все тъй девствено и зелено, Саръшабанското поле.
Трудът и усилията на човека като че изнемогват пред това веселие на природата. И пролет, когато тук-таме в полето се появяват малки квадрати от изорана земя — това изглежда като миниатюрни драскотини върху здравата снага на земята. И ясно се вижда, че единственият поминък, който не би бил в противоречие с тая могъща и дива природа, това е скотовъдството. Но големите стада отдавна са изчезнали и в топлите южни нощи отколе вече не звучи песента на звънците. Те стоят захвърлени по таваните, както в чифлика на хаджи Ибрахим. И в тия замлъкнали звуци, под праха на годините погребана е за всякога пленителната поезия на доброто старо време.