— Леле! — възкликва Пийт. — Откога го таиш в себе си?
Изи се опитва да остане сериозна, но не успява. Пийт също се усмихва и Ходжис си мисли: „Работят добре, както ние двамата с Пийт. Грехота е да се разваля такава комбина.“
— От доста време — отговаря Изи. — Хайде, кажи му, Пийт. — Обръща се към Ходжис и добавя: — Поне не са сивите човечета от „Досиетата Хикс“.
— Та? — подканя ги Ходжис.
— Кийт Фрайъс и Криста Кънтриман — казва Пийт. — И двамата са били пред Общинския център на десети април, когато Хартсфийлд се… „развихри“. Фрайъс, на деветнайсет, беше със счупени крака, четири счупени ребра и с вътрешни наранявания. Освен това изгуби седемдесет процента от зрението на дясното си око. Кънтриман, на двайсет и една, беше със счупени ребра, счупена ръка и гръбначни травми, които бяха излекувани след болезнени терапии, за които дори не искам да си мисля.
И Ходжис, не иска, но против волята си често размишлява за жертвите на Брейди Хартсфийлд. Най-вече как седемдесет зловещи секунди могат да променят живота на толкова много хора за години напред… или в случая на Мартийн Стоувър — завинаги.
— Запознали се на ежеседмичните терапевтични сеанси в рехабилитационен център, наречен „Възстановяването зависи от теб“, и се влюбили.
Състоянието им се подобрявало… бавно… планирали да се оженят. Обаче през февруари миналата година се самоубили заедно. Както се казва в не една стара пънк песен, нагълтали се с хапчета и гушнали букета.
Това подсеща Ходжис за мелачката на масичката до болничното легло на Стоувър. Мелачката с останалия прах от оксикодон. Мама разтворила всички таблетки във водката, но със сигурност е имало и много други наркотични препарати. Защо ѝ е било да си прави толкова труд с найлоновата торбичка и хелия, когато е можела да изпие няколко викодина, после няколко валиума и да приключи с тежкия си живот?
— Фрайъс и Кънтриман били от типа млади самоубийци — такива умират всеки ден — продължава Изи. — Родителите им ги съветвали да изчакат с брака. А и щяло да им е трудничко да избягат заедно, нали? Фрайъс едва ходел и двамата били безработни. Парите от застраховките им стигали за терапията веднъж седмично и да се включват в разходите за храна на семействата си, но не били много като сумите от застраховки на Мартийн Стоувър. Казано накратко, подобни неща се случват често. Дори не можем да го наречем съвпадение. Тежко пострадалите хора изпадат в депресия, а депресираните хора понякога се самоубиват.
— Къде са го направили?
— В стаята на Фрайъс — отвърна Пийт. — Родителите му завели малкия му брат в увеселителния парк „Сикс Флагс“. Кийт и Криста се нагълтали с хапчета, легнали в спалния чувал и умрели, прегърнати като Ромео и Жулиета.
— Ромео и Жулиета умират в гробница — намесва се Холи, която влиза обратно в кухнята. — Във филма на Франко Дзефирели, който всъщност е най-добрият…
— Добре, добре, ясно — прекъсва я Пийт. — Гробница, спалня, все тая.
Холи държи таблоида „Инсайд Вю“, който беше на масичката, сгънат така, че се вижда снимка на Джони Деп, на която той изглежда пиян, дрогиран или мъртъв. Дали през цялото време е седяла в хола и е чела клюкарски вестник? Ако е така, значи наистина не ѝ е ден.
— Още ли караш мерцедеса, Холи? Този, който Хартсфийлд открадна от братовчедка ти Оливия?
— Не. — Холи сяда и оставя на скута си сгънатия вестник. — През ноември го замених за приус като на Бил. Харчеше много бензин и не беше екологичен. А и психиатърът ми препоръча да го сменя с друга кола. Каза, че след година и половина със сигурност съм се отърсила от влиянието му и че терапевтичното му въздействие е изчерпано. Защо се интересуваш?
Пийт се привежда и сключва ръце между коленете си:
— Хартсфийлд отмъкна мерцедеса, използвайки някаква електронна джаджа за отключване на вратите. Резервният ключ беше в жабката. Може би е знаел, че е там, може би касапницата пред Общинския център не е била планирана. Никога няма да узнаем истината.
Ходжис си мисли: „Оливия Трилони много приличаше на братовчедка си Холи — нервна, недоверчива към всички и към всичко. Не беше никак глупава, но хората не харесват такъв тип жени. Бяхме уверени, че е оставила мерцедеса отключен, а ключът — на таблото, защото бе най-лесното обяснение. А и защото на някакво по-първично ниво, където логичното мислене е безсилно, искахме това да бъде обяснението. Оливия беше трън в задника. Гледахме на постоянното ѝ отричане като на надменен отказ да поеме отговорността за собственото си нехайство. А ключът в чантата ѝ, който ни показа? Предположихме, че е резервният. Погнахме я безмилостно, а когато и репортерите се добраха до нея, също я погнаха. Накрая тя започна да вярва, че е сторила каквото ние смятахме: помогнала е на чудовище, планиращо масово убийство. На никого не хрумна, че е възможно компютърен маниак да е сглобил онази джаджа за отключване. Включително на самата Оливия Трилони.“