— За съжаление, да.
— Но… тя беше приела състоянието си! За Марти говоря. Мартийн. Казваше, че е по-лесно да свикнеш да си парализиран, отколкото да си стара мома. Двете с нея си говорехме за това постоянно — за това, че сме сами. Защото загубих съпруга си, нали разбирате?
— Значи никога не е имало господин Стоувър?
— Напротив, Джанис се омъжила млада, обаче бракът ѝ скоро се разпаднал. Тя все казваше, че не съжалява, понеже се сдобила с Мартийн. Марти имала приятел преди злополуката, но той получил инфаркт и починал. Марти твърдеше, че бил в отлична форма, тренирал три пъти седмично в зала за фитнес. Казваше, че отличната му форма го е убила. Защото сърцето му било силно и се пръснало на парчета.
Ходжис е преживял инфаркт и си мисли: „Поука за мен: без фитнес.“
— Марти казваше, че да си сам, след като някой, когото си обичал, си е отишъл, е по-страшно от парализа. Не бях лудо влюбена в моя Бил, но я разбирах. Преподобният Хайнрайд я посещаваше често — тя го нарича духовния си наставник — и дори когато не идваше, двете с Джан се молеха ежедневно. Всеки ден на обяд. И Марти смяташе да започне онлайн курс по счетоводство — има специални курсове за хора с нейния тип инвалидност, знаете ли?
— Не — промърморва Ходжис. Записва в бележника си „СТОУВЪР ПЛАНИРАЛА ДА ЗАПОЧНЕ ОНЛАЙН КУРС ПО СЧЕТОВОДСТВО“ и го обръща към Холи да го прочете. Тя повдига вежди.
— Имаше и сълзи, и тъга понякога, разбира се, но през повечето време бяха щастливи. Най-малкото… не знам…
— Какво се сети, Нанси? — Той машинално минава на „ти“ — друг полицейски трик.
— О, надали е важно. Марти винаги беше щастлива — тя е истинска душица, няма да повярвате колко е одухотворена, вижда доброто във всичко, — обаче напоследък Джан беше необичайно мълчалива, сякаш нещо ѝ тежеше. Мислех, че може да има парични проблеми или лека депресия след коледните празници. И през ум не ми е минавало, че… — Тя подсмърча. — Извинете, ще си взема носна кърпичка.
— Разбира се.
Холи грабва бележника му. Почеркът ѝ е ситен — запечен, както мислено го нарича той — и му се налага да вдигне бележника почти до очите си, за да прочете написаното: „Питай я за Заппит!“.
Чува звук като от клаксон, когато Олдърсън се изсеква.
— Извинете.
— Няма нищо. Нанси, госпожа Елъртън притежаваше ли електронна игра? Розова на цвят.
— Боже Господи, откъде знаете?
— Всъщност нищо не знам — отвръща искрено Ходжис. — Аз съм само детектив в оставка със списък от въпроси, които предстои да задам.
— Получила играта от някакъв мъж. Казал ѝ, че е безплатна, ако попълни въпросника и го прати на компанията. Беше малко по-голяма от книга с меки корици. Мотаеше се из къщата…
— Кога ѝ я дадоха?
— Не помня точно, но със сигурност беше преди Коледа. Видях я за първи път на масичката в дневната. Остана си там до Коледа (въпросникът беше сгънат до нея) защото коледното им дръвче го нямаше вече — и след това един ден я забелязах на кухненската маса. Джан каза, че я пуснала да провери какво представлява и открила, че има пасианси, може би десетина вида като „Клондайк“, „Пирамида“ и „Рамка“. Така че попълни въпросника и го изпрати.
— Зареждаше ли го в банята на Марти?
— Да, защото там беше най-удобно. Все пак прекарваше в онази част на къщата повечето си време…
— Аха. Каза, че напоследък госпожа Елъртън била необичайно мълчалива…
— Само понякога — поправя го моментално Олдърсън. — През повечето време си беше душица също като Марти.
— Но нещо я мъчеше.
— Да, така мисля.
— Тежеше ѝ.
— Ами…
— Промяната в нея дали започна с получаването на електронното устройство?
— Като се замисля, май да. Но защо да я депресира реденето на пасианси на розово таблетче?
— Не зная — отговаря Ходжис и написва „ДЕПРЕСИРАНА“ в бележника си. Смята, че има голяма разлика между това да си мълчалив и да си в депресия.
— Информирани ли са роднините им? — пита го тя. — Знам, че имат братовчеди в Охайо, май и в Канзас. Или пък в Индиана. Имената им са в адресника ѝ.
— Полицията се свързва с тях в този момент — казва Ходжис, макар че по-късно ще се обади на Пийт, за да е сигурен. Вероятно ще го подразни, но на Бил не му пука. Мъката на Нанси Олдърсън се усеща във всяка нейна дума и той иска да я утеши поне малко. — Мога ли да попитам още нещо?
— Разбира се.
— Забелязала ли си някой да се навърта около къщата? Някой, който няма очевидни причини да е там?