Скапели сякаш смята, че независимо какво не им е наред, пациентите от ТМУ трябва да носят част от отговорността за настоящото си състояние и че ако полагат малко повече усилия, със сигурност ще си възвърнат поне част от способностите си. Все пак тя си върши работата, през повечето време добре, може би по-добре от Беки Хелмингтън, която всички харесваха много повече. Ако ѝ го кажеха, Скапели би отвърнала, че не е тук, за да я харесват, а за да се грижи за пациентите. Точка по въпроса.
Има обаче един пациент в Кофата, когото тя ненавижда. Този пациент е Брейди Хартсфийлд. Не защото е приятелка или роднина на някой пострадал или убит в касапницата пред Общинския център, а защото смята, че той манкира, за да избегне напълно заслуженото наказание. През повечето време тя оставя другите хора от персонала да се оправят с него, защото дори само присъствието му често я вбесява; влудява я мисълта, че системата може да бъде манипулирана толкова лесно от това зло създание. Държи се настрана и по друга причина: няма си пълно доверие, когато е в стаята му. Два пъти е правила нещо. Нещо, което, разкрие ли се, ще доведе до нейното уволнение. Но през този януарски ранен следобед, докато Ходжис и Холи привършват обяда, нещо я привлича към стая 217, сякаш я тегли невидимо въже. Същата сутрин беше принудена да отиде там, понеже доктор Бабино настоява да го придружава при визитациите, а Брейди е любимият му пациент. Той не може да се начуди на напредъка му.
— Не очаквахме да излезе от комата — каза ѝ скоро след като тя започна работа в Кофата. По принцип Бабино е надут и бездушен човек, но заговори ли за Брейди, мигом се оживява. — А вижте го сега! Може да измине кратко разстояние, с чужда помощ, разбира се, може да се храни сам и да отговаря с думи или със знаци на елементарни въпроси.
„Може и да си избоде сам окото с вилицата“ — би добавила Рут Скапели (но си затрайва). Според нея тъй наречените „отговори“ са безсмислени брътвежи. Да не говорим за начина, по който задоволява естествените си нужди. Слагаш му пелени за възрастни и стиска. Сваляш ги и се напикава в леглото. Насира се, стига да може. Сякаш разбира какво прави. Скапели вярва, че той разбира.
Разбира и още нещо (в това тя не се съмнява), че заместницата на Беки не го харесва. Тази сутрин, след като доктор Бабино беше приключил прегледа и си миеше ръцете в банята, Брейди вдигна глава, погледна я и сложи ръка на гърдите си. Сви я в хлабав, треперещ юмрук. От него бавно се протегна среден пръст.
В първия момент Скапели не повярва на очите си: Брейди Хартсфийлд ѝ показваше среден пръст. Сетне водата, шуртяща в банята, спря. В същия миг две копчета се откъснаха от престилката ѝ, излагайки на показ старомодния ѝ сутиен. Не, тя не вярва на слуховете за този човешки отпадък, отказва да им повярва, но онова, което последва тогава…
Той ѝ се усмихна. Ухили ѝ се.
Сега върви към стая 217, от тонколоните над главата ѝ звучи успокояваща музика. Носи резервната си униформа — розовата, която държи в шкафчето си и не харесва особено. Оглежда се в двете посоки, за да се увери, че никой не я наблюдава, преструва се, че изучава картона на Брейди, прикрепен на вратата — за всеки случай, ако е пропуснала нечий бдителен поглед, — и влиза в стаята. Както обикновено Брейди седи на стола до прозореца. Носи една от четирите си карирани ризи и джинси. Косата му е сресана, лицето му е гладко като на бебе. На джоба на ризата му е закачена бележка: „ИЗБРЪСНА МЕ СЕСТРА БАРБАРА!“
„Живее си като Доналд Тръмп — мисли си Рут Скапели. — Убил е осем души, ранил е бог знае колко други, опита се да погуби хиляди тийнейджърки на рокендрол концерт, а си седи преспокойно, личен персонал му носи храната, пере му дрехите, бръсне го. Три пъти седмично му правят масаж. Водят го на спа четири пъти седмично и се кефи в джакузи.“
Като Доналд Тръмп ли? Ха! По-скоро си живее като шейх в някоя от онези богати на петрол близкоизточни държави.
Ами ако каже на Бабино, че ѝ е показал среден пръст?
— Невъзможно е! — ще отсече той. — Това, което сте видели, е било само неволен мускулен спазъм. Той още е неспособен на мисловните процеси, които биха довели до подобен жест. Дори да не беше така, защо му е да ви показва среден пръст?
— Защото не ме харесваш, господин Хартсфийлд — промърморва тя, привежда се и подпира ръце на коленете си. — Нали, господинчо? Обаче сме квит, защото и аз не те харесвам.
Не я поглежда, нито дава какъвто и да било знак, че я чува. Продължава да гледа през прозореца към закрития паркинг отсреща. Но я чува, сигурна е, а това, че не го показва, я вбесява още повече. Когато говори, хората трябва да я слушат.