— Да вярвам ли, че тази сутрин откъсна копчетата от престилката ми, използвайки силата на мисълта си?
Той не реагира.
— Няма да се хвана, така да знаеш. И без това мислех да я сменя. Беше ми малко тясна в гърдите. Може да заблуждаваш някои от по-лековерните служители, но не и мен, господин Хартсфийлд. Нищичко не можеш да правиш, освен да седиш до глупавия прозорец. И да се напикаваш в леглото при всяка възможност.
Никаква реакция.
Тя поглежда към вратата, за да се увери, че е затворена, после отмества лявата си ръка от коляното и я протяга напред.
— Всички хора, които си погубил, и оцелелите… някои от тях още не могат да се възстановят, боли ги и страдат. Доставя ли ти удоволствие да мислиш за тях? Да, сигурна съм! Я да проверим дали ще ти е хубаво, ако някой издевателства над теб.
Първо докосва зърното му под ризата, сетне го стисва между палеца и показалеца си. Ноктите ѝ са къси, но ги забива, колкото може. Извива зърното първо надясно, после наляво.
— Боли, нали, господин Хартсфийлд. Харесва ли ти?
Лицето му остава безизразно, което я вбесява още повече. Навежда се по-близо, докато носовете им почти се докосват. Лицето ѝ прилича на юмрук повече от всякога. Сините ѝ очи зад очилата са изцъклени. В ъгълчетата на устата ѝ се е събрала слюнка.
— Бих могла да го направя и с тестисите ти — прошепва тя. — Може и да го сторя.
Да, би могла. Няма начин той да се оплаче на Бабино. Речникът му се състои от максимум петдесетина думи и хората, които разбират брътвежите му, са малко. „Искам още царевица“ звучи като „Иам-ое-сае-уи-са“, което напомня престорения индиански говор в някой стар уестърн. Единственото, което изрича напълно ясно, е „Искам мама“ и на няколко пъти Скапели със страхотно удоволствие го информира, че майка му е мъртва.
Извива зърното му надясно-наляво. По посока на часовниковата стрелка, после обратно. Щипе, колкото може, а ръцете ѝ на медицинска сестра са силни.
— Мислиш, че доктор Бабино ти е нещо като домашен любимец, обаче грешиш. Ти си негов домашен любимец. Опитно зайче. Въобразява си, че не знам за експерименталните лекарства, които ти дава, но греши. Витамини били. Витамини — друг път. Знам всичко, което се случва тук. Въобразява си, че ще успее напълно да ти възвърне разсъдъка, обаче това никога няма да се случи. Мозъкът ти е на каша, драги — все едно да чакаш от умрял писмо. Пък и какво, ако успее? Ще те изправят пред съда и ще лежиш в затвора до края на живота си. А в щатския затвор „Уейнсвил“ няма джакузи.
Щипе зърното му толкова силно, че сухожилията на китката ѝ изпъкват, но Брейди не показва, че усеща нещо — продължава да зяпа гаража отсреща. Рут Скапели си казва, че ако не престане, някоя сестра може да забележи посиняване или подуване и ще го отрази в картона му.
Пуска го и отстъпва, дишайки тежко. Щората на прозореца внезапно се разтърсва… шумът е като тракане на кости. Тя подскача и се оглежда. Когато извръща очи към Брейди, той вече не гледа паркинга, а нея. Погледът му е на разумен човек. Скапели се стряска и машинално отстъпва назад.
— Мога да докладвам Бабино — добавя, — но лекарите си имат начини да се измъкват, особено ако е тяхната дума срещу тази на медицинска сестра, дори да е старша. А и защо да го правя? Нека си прави опити с теб, колкото му душа иска. Дори „Уейнсвил“ е прекалено луксозен за твоя милост, господин Хартсфийлд. Може пък Бабино да ти даде хапче, което да те убие. Това заслужаваш.
По коридора трополи количка за храна: карат късен обяд на някой пациент. Рут Скапели се сепва като събудена от сън и отстъпва към вратата, очите ѝ шарят между Хартсфийлд и вече неподвижната щора.
— Ще те оставя насаме с мислите ти, но искам да ти кажа още нещо, преди да си тръгна. Ако пак ми покажеш среден пръст, ще ти откъсна тестисите.
Ръката на Брейди се вдига от скута до гърдите му. Потреперва, но това е проблем с двигателния контрол. Благодарение на десетте сеанса седмично в залата за физиотерапия Хартсфийлд донякъде си е възвърнал мускулния тонус.
Скапели зяпа невярващо средния му пръст, който се издига и се накланя към нея.
Жестът е придружен с гадна усмивка.
— Ти си ненормален — прошепва тя. — Изрод.
Но повече не го доближава. Внезапно и без причина изпитва страх от онова, което може да ѝ се случи, ако го стори.
Том Саубърс на драго сърце приема да услужи на Ходжис, макар и това да означава разместване на няколко от следобедните му ангажименти. Дължи на Бил Ходжис много повече от развеждане из празна къща в Ридждейл. В крайна сметка бившето ченге (с помощта на приятелите си Холи и Джером) спаси живота на сина му и на дъщеря му. Вероятно и този на жена му.