Ходжис не носи пликче за улики, но в джоба на палтото си има пакетче хартиени кърпички. Изважда две, внимателно увива капачката в тях и я пуска във вътрешния джоб на палтото си. Става от стола (това предизвиква нов спазъм; този следобед болката е силна) и забелязва още нещо. Някой е издълбал (вероятно с джобно ножче) една-единствена буква между двете врати на гаража.
Буквата е Z.
Стигат почти до алеята за коли, когато Ходжис е връхлетян от нещо ново: изгаряща болка зад лявото коляно. Чувства се, сякаш е наръган с нож. Изкрещява от изненада и от болка и се превива. Разтрива пулсиращия възел в опит да го премахне или поне да го поотпусне.
Том се навежда до него, затова и двамата не забелязват вехтия шевролет, който се движи бавно по Хилтоп Корт. Избелялата му синя боя е покрита с петна от червен грунд. Възрастният човек зад волана намалява още повече, за да огледа двамата мъже. После дава газ, при което от ауспуха излиза облак син пушек, подминава дома на Елъртън и Стоувър и се отправя към разширението за обръщане в края на улицата.
— Какво има? Какво стана? — пита Том.
— Схванах се — процежда през зъби Ходжис.
— Разтрий го.
Бил го поглежда през разрошената си коса и иронично подхвърля:
— Какво мислиш, че правя?
— Дай на мен.
Том Саубърс, ветеран във физиотерапията благодарение на присъствието си пред една трудова борса преди шест години, бута настрана ръката на Ходжис. Сваля едната си ръкавица и започва да масажира. Пръстите му са много силни.
— Боже! Боли, да му се не види!
— Знам. Потърпи малко — промърморва Том. — Опитай се да прехвърлиш тежестта на тялото си върху здравия крак.
Ходжис се подчинява. Шевролетът „Малибу“ с кръпките червен грунд минава покрай тях още веднъж, сега се движи в обратната посока. Шофьорът още веднъж оглежда двамата мъже, после пак дава газ.
— Отпуска ме — изпъшква Ходжис. — Какво облекчение…
Отпуска го, но коремът му гори, а кръстът му сякаш е усукван. Том го гледа с тревога:
— Сигурен ли си, че си добре?
— Да, най-обикновено схващане.
— Или дълбока венозна тромбоза. Не си малък, Бил. Трябва да се прегледаш. Ако ти се случи нещо, докато си с мен, Пит никога няма да ми прости. Нито сестра му. Дължим ти много.
— Вече съм се погрижил. Имам час при лекаря утре — успокоява го Ходжис. — Хайде, да тръгваме. Умирам от студ.
Куца две-три стъпки, но после болката зад коляното изчезва напълно и той започва да ходи нормално. По-нормално от Том. Благодарение на Брейди Хартсфийлд Том Саубърс ще куца до края на живота си.
Когато Ходжис се прибира вкъщи, стомахът му е по-добре, но е капнал от умора. Уморява се лесно напоследък и си казва, че причината е липсата на апетит, обаче се пита дали наистина е така. Докато пътуваше насам, два пъти чу звука от счупено стъкло и ликуващите момчешки гласове, само че никога не си поглежда телефона, докато шофира. Отчасти, понеже е опасно (да не говорим, че е незаконно в този щат), но най-вече защото отказва да му робува.
А и не е нужно да чете мисли, за да разбере от кого е поне едното съобщение. Първо закача палтото си в гардероба в антрето, като докосва леко вътрешния джоб, за да се увери, че капачката е там.
Първото съобщение е от Холи. „Трябва да говорим с Пийт и Изабел, но първо ми звънни. Имам въпрос.“
Второто не е от нея. Пише: „Д-р Стамос иска да говори спешно с Вас. Имате час за утре в 9. Моля, не пропускайте часа си!“
Ходжис си поглежда часовника и вижда, че макар денят да е продължил сякаш цял месец, още е едва четири и петнайсет. Обажда се в кабинета на Стамос, телефонът вдига Марли. Познава я по звънливия глас на мажоретка, който става сериозен, щом ѝ се представя. Няма представа какво показват изследванията, обаче надали са добри. Както казваше някога Боб Дилан, не ти трябва метеоролог, за да разбереш откъде духа вятърът.
Моли лекарят да го приеме в девет и половина вместо в девет, защото иска първо да се види с Пийт, Изабел и Холи. Не му се ще да мисли, че Стамос ще настоява да го приемат в болница, но е реалист, а и внезапната пронизваща болка в крака му изкара акъла.
Марли го оставя на изчакване. За кратко той слуша „Младите калпазани“ („Вече сигурно не са първа младост“ — мисли си), след това тя вдига отново:
— Можем да ви приемем в девет и половина, господин Ходжис, но доктор Стамос подчертава, че е задължително да спазите тази уговорка.
— Много ли е зле? — пита той, преди да успее да се сдържи.