— Нямам информация за случая ви, — обаче какъвто и да е проблемът, не бива да отлагате лечението. Не е ли така?
— Така е — съгласява се мрачно Ходжис. — Със сигурност ще спазя уговорката. Благодаря.
Затваря телефона и се взира в него. На екрана има снимка на дъщеря му на седем, сияеща от радост, в задния двор на люлката, която бе монтирал, докато живееха на Фриборн Авеню. Докато още бяха семейство. Сега Али е на трийсет и шест, разведена, ходи на психотерапевт и преодолява болезнена връзка с мъж, който ѝ беше разправял история, стара като света: „Ще напусна жена си, но сега моментът не е подходящ.“
Той оставя телефона и вдига ризата си. Болката в лявата страна на корема му вече е като леко мърморене, което е добре, обаче не му харесва подуването. Изглежда така, все едно току-що се е натъпкал с храна, въпреки че едва изяде половината си обяд, а закуската му се състоеше от мижаво геврече.
— Какво ти става? — пита подутия си корем — Няма да е зле да ми подскажеш преди часа при лекаря утре.
Предполага, че би могъл да си подскаже сам, като включи компютъра си и влезе в специализиран медицински сайт, но е стигнал до идеята, че самодиагностицирането по интернет е за идиоти. Вместо това се обажда на Холи. Тя пита дали е открил нещо интересно в къщата на номер 1588.
— Суперинтересно, както казваха в едно старо комедийно шоу, но преди да ти разкажа, задай си въпроса.
— Пийт може ли да разбере дали Мартийн Стоувър е купила компютър? Да ѝ провери кредитните карти или нещо такова. Защото онзи на майка ѝ беше старинен. Ако е купила, значи е била сериозна за онлайн курса. А ако е била сериозна, то…
— Тогава шансът да е участвала в самоубийствен заговор с майка си намалява драстично.
— Да.
— Но не е изключено майка ѝ да е взела сама решението. Може да е наляла в сондата хапчетата, разтворени във водката, докато Мартийн е спяла, а след това да е отишла в банята да довърши „работата“.
— Но Нанси Олдърсън каза…
— Че били щастливи, да, помня. Само казвам. Не че го вярвам.
— По гласа ти разбирам, че си изтощен.
— Обичайната умора в края на деня. Ще се оправя, като хапна. — Никога през живота си не е страдал от такава липса на апетит.
— Нахрани се добре. Прекалено си слаб. Но първо ми кажи какво откри в празната къща.
— Не в къщата. В гаража.
Разказва ѝ. Тя не го прекъсва. Нито пък продумва, когато Ходжис приключва. Случва ѝ се да забрави, че говори по телефона, затова той я подсеща:
— Какво мислиш?
— Не знам. Наистина. Само дето… има нещо странно в тази история. Не мислиш ли? Или не? Може би реагирам прекалено емоционално. Случва ми се понякога.
„Не думай“ — мисли си Ходжис. Този път обаче не смята, че е така, и ѝ го казва.
— Мислиш, че Джанис Елъртън не би взела каквото и да било от мъж с лепено яке и работни дрехи — разсъждава Холи.
— Точно така.
— Което означава…
Той не продумва, оставя я да обмисли предположението си.
— Според мен са били двама. Двама. Единият дава на Джанис Елъртън играта и фалшивия въпросник, докато тя пазарува, а другият наблюдава дома ѝ. И то с бинокъл! Скъп бинокъл! Предполагам, че двамата сигурно са били комбина, обаче…
Ходжис чака. Усмихва се леко. Когато Холи включи на максимум мисловния си процес, той сякаш чува как се въртят зъбчатите колелца в главата ѝ.
— Бил, къде се отнесе?
— Никъде. Чакам да изплюеш камъчето.
— Ами, изглежда е било точно така. Поне според мен. И като че ли по някакъв начин те са отговорни за смъртта на двете жени. Ето, доволен ли си?
— Да, Холи, доволен съм. Утре в девет и половина имам час при лекаря…
— Резултатите са излезли, така ли?
— Да. Искам да се срещнем преди това с Пийт и Изабел. Устройва ли те осем и половина?
— Разбира се.
— Ще им разкажем всичко — за Олдърсън и електронната игра, и за къщата на номер 1588. Да видим какво ще кажат. Съгласна ли си?
— Да, но тя няма да ни каже нищо.
— Може би грешиш.
— Да. А утре небето може да е зелено на червени точки. Сега си приготви нещо за хапване.
Ходжис я уверява, че ще го стори, и си затопля консерва пилешка супа с фиде, докато гледа ранните новини. Изяжда повечето бавно, като с всяка лъжица мислено се насърчава: „Можеш, можеш!“.
Докато плакне купичката, болката в лявата част на корема му се връща заедно с пипалата, пълзящи по кръста. Сякаш пулсира с всеки удар на сърцето му. Коремът му се свива. Мисли си да изтича до тоалетната, но вече е късно. Навежда се над мивката, затваря очи и повръща. Не ги отваря и докато опипом намира кранчето на чешмата и пуска водата докрай, за да отмие бълвоча. Не иска да вижда какво е излязло от него току-що, защото усеща вкуса на кръв.