„Олеле — мисли си, — май съм го закъсал!“
Здравата.
Осем вечерта.
На вратата се позвънява. Рут Скапели гледа някаква глупаво риалити предаване, което е само оправдание да се показват млади мъже и жени с оскъдно облекло, тичащи насам-натам. Вместо да отиде направо до вратата, тя се промъква по пантофи в кухнята и включва монитора на охранителната камера на верандата. Живее в спокоен квартал, но няма смисъл да рискува; покойната ѝ майка често казваше, че боклуците са навсякъде.
Сепва се, като разпознава мъжа пред вратата. Носи палто от туид, видимо скъпо, и мека шапка с перо. Изпод нея идеално подстриганата му сребриста коса се спуска драматично около слепоочията му. Той носи елегантно куфарче. Това е доктор Феликс Бабино, шеф на неврологията и най-важната клечка в клиниката за травматични мозъчни увреждания „Лейкс Риджън“.
Той отново позвънява и Рут бърза да му отвори, като си мисли: „Няма как да знае какво направих днес следобед, защото вратата на Брейди беше затворена и никой не ме видя. Спокойно. Нещо друго е. Сигурно синдикален въпрос.“
Само че досега никога не е обсъждал синдикални въпроси с нея, макар тя от пет години да членува в профсъюза на медицинските сестри. Бабино може да не я познае, ако се разминат по улицата и тя не носи сестринската си униформа. Това я подсеща, че сега е с вехт пеньоар и с още по-вехти пантофи (със заешки личица!), но е твърде късно да ги смени. Поне косата ѝ не е навита на ролки.
„Трябваше първо да се обади — мисли си, а следващата ѝ мисъл е по-обезпокоителна: — Може би иска да ме завари неподготвена.“
— Добър вечер, доктор Бабино. Влезте на топло. Съжалявам, че ви посрещам по пеньоар, но не очаквах някой да ме посети.
Той влиза и застава в коридора. Налага ѝ се да го заобиколи, за да затвори вратата. Отблизо, а не на монитора, неочакваният гост изглежда далеч от представата за елегантен мъж. Да, тя е по пеньоар и пантофи, но той е брадясал — нещо недопустимо за него. Доктор Бабино (и през ум не ѝ минава да го нарече доктор Феликс) е модна икона — дори кашмиреният му шал е вързан артистично, — ала с тази набола прошарена брада прилича на бродяга. А и тези лилави торбички под очите му…
— Дайте да ви окача палтото — предлага му.
Той оставя куфарчето на пода, разкопчава си палтото и ѝ го подава заедно със скъпия шал. Без да продума. Лазанята, която ѝ се стори доста вкусна на вечеря, сега сякаш потъва и повлича стомаха ѝ.
— Искате ли…
— Да отидем в дневната — промърморва той и минава покрай нея, сякаш си е у дома. Рут Скапели изприпква след него.
Бабино взима от страничната облегалка на креслото ѝ дистанционното, насочва го към телевизора и изключва звука. Младежите продължават да се щурат нагоре-надолу, само че липсва безсмисленото дърдорене на водещия. Скапели вече не е неспокойна, а уплашена. За работата си, да, за поста, за който положи толкова усилия, но и за самата себе си. Погледът му е особен… очите му са някак празни.
— Да ви предложа нещо? Безалкохолно или чаша…
— Слушайте, сестра Скапели. Слушайте много внимателно, ако искате да си запазите работата.
— Аз… аз…
— Имайте предвид, че неприятностите ви няма да свършат с уволнението. — Бабино оставя куфарчето си на любимото ѝ кресло и отваря изисканите златни закопчалки, които силно изщракват. — Извършихте насилие срещу пациент с умствена изостаналост. Би могло да се приеме за сексуално насилие, последвано от това, което законът нарича престъпно отправяне на заплахи.
— Аз… аз никога…
Тя едва чува собствения си глас. Струва ѝ се, че ще се строполи на пода, ако не седне, но куфарчето му е на любимото ѝ кресло. Прекосява дневната, за да стигне до дивана. Удря си пищяла в масичката, и то толкова силно, че за малко не я прекатурва. Усеща как тънка струя кръв се стича по глезена ѝ, но не поглежда натам. Ако го стори, наистина ще припадне.
— Извихте зърното на господин Хартсфийлд. Заплашихте го да направите същото с тестисите му.
— Направи неприличен жест към мен! — избухва Скапели. — Показа ми среден пръст!
— Ще се погрижа никога повече да не работите като медицинска сестра — казва Бабино, докато тя седи примряла на дивана, и се заглежда в дебрите на куфарчето си. Инициалите му са гравирани отстрани. В златисто, разбира се. Кара ново беемве и подстрижката му вероятно е струвала петдесет долара. Дори повече. Той е арогантен, деспотичен шеф и сега заплашва да ѝ съсипе живота заради една грешчица, предизвикана от омразата ѝ към ненормалника в стая 217.
Иска ѝ се подът да се отвори и да я погълне. Зрението ѝ обаче не е замъглено от тревогата. Вижда всяка власинка от перото, затъкнато в шапката му, всяка алена нишка в зачервените му очи, всеки грозен прошарен косъм по страните и по брадичката му. „Сигурно и косата му щеше да е със същия миши цвят, ако не я боядисваше“ — казва си.