— Тръгвай, Роби. После ще оправяме бъркотията отзад. Дай да стигнем до купона, без да прегазим някого, става ли?
— Добре.
Докато стигнат до паркинга, паниката започна да стихва. Някои хора си тръгваха пеша, други се опитваха да помогнат на ударените от сивата кола; разни гадняри, каквито ще се намерят във всяка тълпа, правеха снимки и видеоклипове с телефоните си. „Надяват се да оберат точките в Ютюб“ — помисли си Роб. Метални колчета с омотана около тях лента с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ се търкаляха на земята.
Полицейската кола, която ги беше изпреварила, беше паркирана недалеч от сградата до спален чувал, от който стърчеше кльощава ръка. Някакъв мъж лежеше напреки на чувала, около който се виждаше разширяваща се локва кръв. Полицаят махна на линейката да се приближи. Ръката му сякаш трептеше под светлината на въртящите се лампи на покрива на полицейската кола.
Роб грабна мобилния компютър и слезе, а Джейсън заобиколи линейката, отвори задната врата и извади чантата за първа помощ и дефибрилатора. Развиделяваше се и Роб успя да прочете надписа на банера над главния вход на залата: „ГАРАНТИРАНИ 1000 РАБОТНИ МЕСТА!“ „Ние се грижим за нашите съграждани! КМЕТ РАЛФ КИНСЛЪР“.
Трудова борса! Ето защо толкова много хора се бяха струпали още преди зазоряване пред Общинския център. Времената бяха тежки навсякъде, откакто икономиката беше получила инфаркт преди година, но най-тежки бяха в градчето на брега на езерото, където работните места бяха започнали да стават кът още преди настъпването на новия век.
Роб и Джейсън пристъпиха към спалния чувал, но полицаят поклати глава. Беше блед като платно.
— Мъжът и хората в чувала са мъртви. Жена му и бебето им, предполагам. Сигурно се е опитвал да ги предпази. — Издаде странен гърлен звук (нещо средно между оригване и гадене), притисна длан до устата си, после отмести ръката си и посочи: — Онази жена може би още е жива.
Непознатата лежеше по гръб, краката ѝ бяха неестествено извити, вероятно бяха счупени. Чаталът на елегантния ѝ бежов панталон беше потъмнял от урина. Лицето ѝ — каквото беше останало от него — беше омазано с грес. Част от носа ѝ и почти цялата ѝ горната устна липсваха. Красивите ѝ зъби (явно със скъпи коронки) бяха оголени в гримаса, напомняща хилене. Палтото и пуловерът ѝ също бяха разкъсани. На шията и на рамото ѝ се виждаха морави петна от натъртване.
„Шибаната кола е минала отгоре ѝ — помисли си Роб. — Премазала я е като катерица.“ С Джейсън нахлузиха сини латексови ръкавици и коленичиха до непознатата. Чантата ѝ беше паднала наблизо, върху нея имаше частичен отпечатък от автомобилна гума. Роб я вдигна и я хвърли отзад в линейката — следата от гума можеше да се окаже улика или нещо подобно. А и жената щеше да си иска чантата.
Ако останеше жива.
— Не диша — каза Джейсън. — Има пулс, но много слаб и накъсан. Махни пуловера.
Роб се подчини и заедно с пуловера смъкна и сутиена, останал без презрамки. Избута ги надолу, за да не му пречат, и започна сърдечен масаж, докато Джейсън се зае да интубира жената.
— Ще оцелее ли? — попита ченгето.
— Не знам — промърмори Роб. — Опитваме се да я спасим. А ти се опитай да помогнеш на другите. Ако по шосето насам фучат други линейки, някой ще загине.
— Човече, навсякъде лежат ранени. Все едно е бойно поле.
— Помогни на които можеш.
— Започна да диша — намеси се Джейсън. — Съсредоточи се, Роби, хайде да спасим един живот. Обади се в „Кайнър“, че караме пациентка с вероятна фрактура на врата, гръбначна травма, вътрешни наранявания, лицеви наранявания и Бог знае още какво. Състоянието ѝ е критично. Ще ти подам жизнените ѝ показатели.
Роб се свърза с болницата по мобилния компютър, докато Джейсън продължаваше да действа с ръчния апарат за обдишване. От спешното на „Кайнър“ отговориха веднага, гласът от другата страна на линията беше спокоен. „Кайнър“ беше болница за спешна медицинска помощ от първо ниво, наричано понякога „президентска класа“, и бяха подготвени за подобни случаи. Тренираха за тях пет пъти годишно.
След като се обади, Роб измери нивото на кислород в кръвта (естествено, че беше ниско) и взе от линейката твърдата ортопедична яка и оранжевата шина за торс. Пристигаха още противопожарни коли и линейки; мъглата започваше да се вдига и вече се виждаше, че навсякъде лежат ранени или мъртви хора.
„И всичко това, причинено от една кола — помисли си Роб. — Да не повярва човек.“
— Ние сме дотук — обади се Джейсън. — Дори да не е стабилна, повече не можем да направим. Хайде да я качим.
Стараейки се да държат спиналната дъска във водоравно положение, двамата вкараха жената в линейката, сложиха я на носилката и я закрепиха с ремъците. Бледото ѝ, обезобразено лице, обрамчено от ортопедичната яка, ѝ придаваше вид на ритуална жертва от филм на ужасите… само дето жените във филмите винаги са млади и привлекателни, а тази изглеждаше на около четирийсет и пет, дори на петдесет. Човек би си казал, че е твърде възрастна да си търси работа, но още щом я погледна, Роб разбра, че тя повече няма да се реди на трудовата борса. Нито да проходи. Ако имаше луд късмет, можеше да се размине с пълната парализа на четирите крайника (стига да останеше жива), но той беше сигурен, че ще остане парализирана от кръста надолу.