Ходжис поглежда часовника си и вижда, че скоро трябва да тръгне, което е добре. Освен че разстрои Холи и вбеси Изи, тази среща беше напълно безрезултатна. Което е съвсем логично, защото той не възнамерява да съобщи на Изабел и Пийт какво е открил на компютъра си рано тази сутрин. Тази информация би могла да даде тласък на разследването, но той ще си мълчи, докато не проведе собствено разследване. Не че Пийт ще се издъни, обаче…
Обаче би могъл. Защото да изпипваш нещата е плюс, но не замества навика да обмисляш нещата. А Изи? Не ѝ се иска да отвори кутията на Пандора, пълна с разни неща като в криминален роман — тайнствени букви и загадъчни мъже. Не и когато случилото се в дома на Елъртън вече е на първа страница на днешния вестник заедно с подробно припомняне как се е парализирала Мартийн Стоувър. Не и когато тя очаква да се изкачи по служебната стълбица веднага щом партньорът ѝ се пенсионира.
— Да обобщим — прекъсва мислите му Пийт. — Заключението ни ще бъде „убийство и самоубийство“ и ще продължим напред. Трябва да продължим напред, Кърмит. Пенсионирам се. Известно време Из ще остане с куп случаи на главата и без партньор заради проклетите бюджетни съкращения. Тези неща — той посочва двете пликчета — са интересни, но не внасят повече яснота за случилото. Освен ако не мислиш, че го е нагласил някой гениален престъпник. Който кара таратайка и носи вехто яке, „закърпено“ с лепенки.
— Не, не мисля — отговаря Ходжис. Спомня си нещо, което Холи каза за Брейди Хартсфийлд вчера. Използва думата „архитект“. — Смятам, че е така. Убийство и самоубийство.
Холи за миг го поглежда — изненадано и обидено, после отново свежда очи.
— Обаче ще те помоля за нещо, Пийт.
— Казвай. Ще ти услужа, ако мога.
— Опитах се да включа електронната игра, но екранът си остана тъмен. Вероятно няма батерия. Не исках да проверявам, защото на плъзгащото се капаче може да са останали отпечатъци.
— Ще се погрижа да проверят, но се съмнявам…
— Да, и аз. Всъщност искам някой от киберспецовете ви да я пусне и да прегледа игрите. Да провери има ли нещо необичайно.
— Добре — кима Пийт и се размърдва на стола, а Изи забелва очи. Ходжис няма как да е сигурен, но смята, че Пийт я е ритнал по глезена.
— Трябва да вървя — казва Ходжис и си изважда портфейла. — Вчера си пропуснах часа при лекаря. Не мога да отлагам повече.
— Ние ще платим — обажда се Изи. — След като ни донесохте толкова ценни улики, това е най-малкото, което можем да направим.
Холи пак измърморва нещо. Дори тренираното ухо на Ходжис не го различава, но той смята, че думата е била гадина.
На тротоара Холи нахлузва почти до ушите си демодирана, но очарователна карирана ловджийска шапка и пъха ръце в джобовете на палтото си. Не поглежда Ходжис, а тръгва към офиса на „Търси се“ на съседната улица. Колата на Ходжис е паркирана пред закусвалнята, но той забързва след партньорката си:
— Холи.
— Видя каква е. — Тя закрачва още по-бързо, без да го погледне.
Болката в корема му се връща и той се задъхва:
— Холи, чакай, не мога да вървя толкова бързо.
Обръща се към него и Ходжис с тревога вижда, че очите ѝ са пълни със сълзи.
— Случаят не е толкова елементарен! Изобщо не е! Но те ще заметат всичко под килима и дори няма да признаят истинската причина, която е следната: Пийт да се забавлява на купона по случай пенсионирането си, без това разследване да му виси на главата, както ти беше принуден да се пенсионираш, без да имаш възможност да хванеш Убиеца с мерцедеса, и още, защото не искат вестниците да превърнат този случай в сензация, обаче знаеш, че истината е друга и аз го знам, знам, че трябва да си вземеш резултатите от изследванията и искам да ги вземеш, защото се тревожа толкова много, но горките жени… Мисля… че не заслужават… да бъдат заметени под килима!
Най-сетне спира. Трепери като лист, сълзите вече замръзват по страните ѝ. Ходжис слага пръст под брадичката ѝ и вдига лицето ѝ, за да го погледне; и знае, че би се отдръпнала, ако някой друг се опита да я докосне така — да, дори Джером Робинсън, а тя го обича още от деня, в който двамата откриха програма с призрачни гласове, която Брейди беше инсталирал на компютъра на Оливия Трилони и която в крайна сметка я беше извадила от равновесие и я бе накарала да се самоубие.
— Холи, не сме приключили. Мисля, че е възможно едва да започваме.
Гледа го право в лицето. Още нещо, което не би направила с никой друг.
— Какво искаш да кажеш?
— Изникна нещо ново, което не исках да споделя с Пийт и Изи. Дори не знам какво, по дяволите, да мисля. Нямам време сега, но когато се върна от лекаря, ще ти разкажа всичко.