Ходжис се позамисля и желанието да се разсмее се завръща. Успява да го овладее, но не и усмивката си — широка и очарователна.
— Може и да кажа — отговаря, — ако в резервоара на хеликоптера са останали само няколко литра гориво.
Когато Рут Скапели беше на двайсет и три и още не беше започнала да изгражда твърдата черупка, в която се бе обвила години по-късно, имаше кратка и бурна връзка с един не дотам честен мъж, собственик на зала за боулинг. Тя забременя и роди дъщеря, която кръсти Синтия. Тогава живееше в Девънпорт, Айова, родния ѝ град, където учеше за медицинска сестра в университета „Каплан“. Изуми се, когато осъзна, че е майка, а изумлението ѝ нарасна при осъзнаването на факта, че бащата на Синтия е четирийсетгодишен шкембелия с татуировка „ОБИЧАЙ ДА ЖИВЕЕШ И ЖИВЕЙ ДА ОБИЧАШ“ на косматата си ръка. Ако ѝ беше предложил да се оженят (не че го направи), тя с потрес щеше да откаже. Леля ѝ Уанда ѝ помогна да отгледа детето.
Днес Синтия Скапели Робинсън живее в Сан Франциско, където има добър съпруг (без татуировки) и две деца, по-голямото от които е отличник-медалист в гимназията. Домът ѝ е уютен. Синтия се старае много, за да запази уюта, защото израсна в дома на леля си (тъкмо там майка ѝ бе започнала да изгражда защитната си черупка), където винаги беше студено и валяха обвинения, обикновено започващи със „Забравила си да…“ В емоционален план атмосферата беше близо до точката на замръзване и рядко достигаше седем градуса. Като ученичка в гимназията Синтия вече се обръщаше към майка си на малко име. Рут Скапели никога не възрази; всъщност изпита известно облекчение. Пропусна сватбата на дъщеря си заради професионален ангажимент, но прати подарък. Радиочасовник. Напоследък Синтия и майка ѝ се чуват по телефона веднъж-два пъти месечно и понякога си разменят имейли. „Джош се справя добре в училище, взеха го в отбора по футбол“, последвано от кратък отговор: „Браво на него!“ Синтия никога не е чувствала липсата на майка си, защото нямаше какво да ѝ липсва.
Тази сутрин става в седем, приготвя закуска на съпруга си и двете момчета, изпраща Ханк на работа, децата — на училище, изплаква чиниите и зарежда съдомиялната. Отива в пералното помещение, където зарежда пералнята и я пуска. Върши сутрешните си задължения, без нито веднъж да си каже „Не забравяй да…“, само че някъде дълбоко в съзнанието си чува тази фраза и винаги ще си я повтаря. Семената, покълнали в детството, пускат дълбоки корени.
В девет и половина си прави втора чаша кафе, пуска телевизора (рядко го гледа, но ѝ прави компания) и включва лаптопа си, за да провери има ли други имейли освен обичайните реклами от „Амазон“ и „Ърбън Аутфитърс“. Тази сутрин има съобщение от майка ѝ, изпратено предишната вечер в 10:44, което е 8:44 на Западния бряг. Намръщва се, като прочита темата — една-единствена дума: „Прощавай“.
Отваря имейла. Сърцето ѝ бие до пръсване.
Гадна съм. Гадна, безполезна, излишна. Никой няма да ме защити. Трябва да го направя. Обичам те.
„Обичам те.“ Кога за последно ѝ го е казвала? Синтия, която казва на синовете си поне четири пъти дневно, че ги обича, не си спомня. Грабва телефона си от плота, където го е оставила да се зарежда, и звъни първо на мобилния на майка си, после на домашния. И на двата чува краткото нелепо съобщение на телефонния секретар: „Оставете съобщение. Ще ви се обадя, ако намеря за добре.“ Синтия моли майка си да ѝ се обади веднага, но се страхува, много се страхува, че не би могла да го стори. Нито сега, нито по-късно, вероятно никога.
Прехапала устни, два пъти обикаля кухнята, озарена от слънцето, после пак взема телефона си и поисква от оператора номера на Окръжна болница „Кайнър“. Отново започва да обикаля, докато чака да я свържат с Клиниката за травматични мозъчни увреждания. Накрая чува гласа на служител, който се представя като Стив Холпърн. Казва ѝ, че сестра Скапели не се е явила на работа, което е изненадващо. Смяната ѝ започва в осем, а в Средния Запад сега е един без двайсет.
— Опитайте на домашния — съветва я той. — Сигурно е болна, макар че е нетипично за нея да не се обади.
„Нямаш представа колко е нетипично — мисли си Синтия. — Освен ако не си израснал в дом, в който мантрата е «Забравил си да…».“
Благодари му (не пропуска да го направи, колкото и да е притеснена) и иска от оператора номера на полицейски участък, намиращ се на четири хиляди километра от дома ѝ. Представя се и обяснява какъв е проблемът, като се старае да говори спокойно.