— Майка ми живее на Таненбаум Стрийт 298. Казва се Рут Скапели. Старша сестра е в Клиниката за травматични мозъчни увреждания в „Кайнър“. Получих имейл от нея, който ме навежда на мисълта, че…
Че е силно депресирана? Не. Може да не е достатъчно да накара ченгетата да отидат дотам. А и не това си мисли. Поема си дълбоко въздух.
— Който ме навежда на мисълта, че може би възнамерява да се самоубие.
Патрулка номер 54 спира пред къщата на Таненбаум Стрийт 298. Полицаи Амарилис Росарио и Джейсън Лавърти, известни като Туди и Мълдун, защото номерът на колата им е като в един позабравен полицейски сериал, слизат и застават пред вратата. Росарио позвънява. Никой не отваря, затова Лавърти силно потропва и след като отвътре не се чува нито звук, натиска дръжката и вратата се отваря. Споглеждат се. Кварталът е безопасен, но все пак е в града, където повечето хора си заключват вратите.
Росарио надниква в антрето:
— Госпожо Скапели? Аз съм полицай Росарио. Там ли сте?
Няма отговор.
Партньорът ѝ се включва:
— Аз съм полицай Лавърти, госпожо. Дъщеря ви се тревожи за вас. Добре ли сте?
Тишина. Лавърти вдига рамене и махва към вратата:
— Първо дамите.
Росарио влиза и машинално разкопчава кобура на служебното си оръжие. Навърти я следва. В дневната няма никого, но телевизорът работи, само че звукът е изключен.
— Туди, Туди, тази работа не ми харесва — промърморва Росарио. — Подушваш ли нещо?
Лавърти подушва — миризма на кръв. Идва от кухнята и двамата отиват право там. Рут Скапели лежи на пода до преобърнат стол. Ръцете ѝ са протегнати, сякаш се е опитала да омекоти падането. Виждат дълбоките разрези, които е направила — нагоре са дълги, почти до лактите, и къси през китките. Плочките са изпръскани с кръв, локва кръв се разпростира на масата, където Скапели е седяла, когато се е нарязала. Касапски нож от дървената поставка до тостера лежи на въртящия се поднос за храна в средата на масата, поставен с гротескна прилежност между солта, пипера и керамичния салфетник. Кръвта е тъмна, съсирена. Лавърти предполага, че жената е мъртва отпреди минимум дванайсет часа.
— Може да не са давали нещо интересно по телевизията — подхвърля.
Росарио го поглежда накриво и коленичи до трупа, но не съвсем близо, за да не изцапа с кръв униформата си — предишния ден я е взела от химическото.
— Написала е нещо, преди да загуби съзнание! — възкликва. — Виждаш ли го на плочката до дясната ѝ ръка? Написала го е със собствената си кръв. На какво ти прилича? На тройка?
Лавърти подпира ръце на коленете си и се навежда да огледа отблизо.
— Трудно ми е да преценя — промърморва. — Или е двойка, или е буквата Z.
Брейди
— Синът ми е гений — казваше Дебора Хартсфийлд на приятелите си. И добавяше с пленителна усмивка: — Не е хвалба, когато е истина.
Беше преди да започне да се налива с алкохол, когато още имаше приятели. Някога имаше още един син на име Франки, обаче той изобщо не беше гений. Франки имаше мозъчно увреждане. Една вечер, когато беше на четири, падна по стълбите на мазето и си счупи врата. Поне така Дебора и Брейди обясниха пред полицията смъртта му. Истината беше малко по-различна. Малко по-сложна.
Брейди обичаше да майстори разни неща и някой ден щеше да изобрети нещо, което да ги направи богати, да заживеят на улица „Лек живот“. Дебора беше сигурна, че ще се случи, и често му го повтаряше. Брейди ѝ вярваше.
По повечето предмети в училище имаше средни оценки, но по компютърни науки част 1 и 2 беше абсолютна звезда. Още преди да завърши гимназия, домът им вече бе оборудван с всякакви джаджи, някои от които (например сините кутии, чрез които Брейди се беше включил към кабелната телевизия на „Мидуест Вижън“) бяха незаконни. Беше си устроил работилница в мазето, където Дебора рядко слизаше, и там майстореше изобретенията си.
Малко по малко у него се прокрадна съмнение. И неговият брат-близнак — негодуванието. Колкото и хитри да бяха изобретенията му, не печелеше нито цент от тях. В Калифорния живееха мнозина (например Стив Джобс), които бяха натрупали състояние и бяха променили света, бърникайки из разни машинарии в гаражите си, но нещата, които Брейди измисляше, никога не достигаха желаното от него ниво.
Красноречив пример беше неговата „Рола“: прахосмукачка с вграден компютър, която се движи сама, заобикаля препятствията и поема в нова посока всеки път, когато се натъкне на препятствие. Изглеждаше, че този път е уцелил в десетката, докато не видя „Румба“ на витрината на скъп магазин за бяла техника на Лейсмейкър Лейн. Дори наименованието беше подобно. Някой го беше изпреварил. Хрумна му фразата „След дъжд качулка.“. Помъчи се да я забрави, но понякога нощем, когато не можеше да заспи или го мъчеше поредната мигрена, тя отново му се натрапваше.