— Беше невероятно!
Сингх стисна дланта му, но пренебрежително се усмихна и го поправи:
— Беше рутинна операция. Правил съм хиляди такива. Е, по-скоро стотици. Невероятен е организмът на пациента. Не мога да повярвам, че преживя операцията. Уврежданията на горката му кратуна… — Сингх поклати глава. — Ай-ай-ай.
— Предполагам, знаеш какво се е опитал да направи.
— Да, информираха ме. Мащабна терористична акция. Може да живее за кратко, но никога няма да го съдят за престъпленията му, а и няма да е сериозна загуба за света, когато си отиде.
Тъкмо заради това доктор Бабино започна да дава тайно на Брейди (чийто мозък беше почти мъртъв) експериментално лекарство, което наричаше церебелин, но само мислено, на практика то беше само шестцифрен номер. Даваше му го заедно със задължителните медикаменти за повишена оксигенация, диуретици, лекарства, предотвратяващи гърчове, и стероиди. Експерименталният медикамент 649558 показваше обещаващи резултати при опитите върху животни, но благодарение на заплетените законови постановки и на бюрократичните спънки до опити с хора щеше да се стигне едва след години. Фактът, че беше разработен в боливийска невролаборатория усложняваше положението. Докато започнеха тестовете върху хора (при положение, че някога започнеха), Бабино щеше да живее в затворен комплекс във Флорида, ако жена му успееше да се наложи. И да вие от скука.
Случаят на Брейди му даваше възможност да види резултати, докато все още участва активно в неврологичните проучвания. Ако медикаментът имаше ефект, нищо чудно след време да му връчеха Нобелова награда за медицина. Важното беше да пази резултатите в тайна, докато не разрешат изпитанията върху хора. Този тип беше долен убиец, който така или иначе никога нямаше да дойде в съзнание. А пък ако се случеше някакво чудо, в най-добрия случай съзнанието му щеше да е замъглено като при пациенти с напреднал Алцхаймер. Дори и това щеше да е удивително.
— Може би индиректно ще помогнеш на други хора, господин Хартсфийлд — казваше на пациента си. — Ще направиш добро вместо злините, които си причинил. Ами ако се появят странични ефекти? Ако изпаднеш в състояние на мозъчна смърт (не че в момента си кой знае колко далеч от това), или дори умреш, вместо да се подобрят мозъчните ти функции? Няма да е сериозна загуба. Нито за теб, нито за семейството ти, понеже нямаш такова. Няма да е загуба и за света — светът ще е доволен, че едно чудовище е мъртво.
Отвори на компютъра си файла „ХАРТСФИЙЛД ОПИТИ ЦЕРЕБЕЛИН“. Беше провел общо девет опита в период от четиринайсет месеца през 2010 и 2011. Промяна не беше настъпила. Със същия успех можеше да дава дестилирана вода на човешкото си опитно зайче.
Жалко, май щеше да се откаже.
Въпросното опитно зайче прекара петнайсет месеца в мрака — дух в зародиш, който в някакъв момент на шестнайсетия месец започна да си спомня името. Казваше се Брейди Уилсън Хартсфийлд. В началото нямаше друго. Нито минало, нито настояще, нито човек с това име. След това, малко преди да се предаде и да се остави на забравата, се появи друга дума. Контрол. Някога означаваше нещо важно, обаче той не помнеше какво.
Както се беше проснал на болничното легло, устните му, намазани с глицерин, се размърдаха и той изрече думата на глас. Беше сам; случи се три седмици, преди една медицинска сестра да види как Брейди отваря очи и пита за майка си.
— Кон… трол.
И лампите светнаха. Точно като в командния му център в стил „Стар Трек“, където ги бе включвал още преди да слезе по стълбището.
Там беше: в мазето на Елм Стрийт, което изглеждаше точно както в деня, когато бе там за последно. Имаше друга дума, която задействаше друга функция и сега, когато беше в командния си център, си спомни и нея. Защото беше хубава.
— Хаос!
Каза я гръмко като Мойсей на Синайската планина, но само мислено. Както беше проснат в болничното легло, от гърлото му се изтръгна скрибуцащ шепот. Но свърши работа, защото редицата лаптопи оживяха. На всеки екран се виждаше номер — 20, после 19… после 18…
Какво е това? Какво, за Бога?
За кратък плашещ момент не си спомни. Знаеше само, че ако индикаторите за обратното броене, вървящи на седемте екрана, покажат нула, компютрите ще спрат. Ще изгуби тях, стаята и проблясъка съзнание, до който някак се беше добрал. Ще остане жив погребан в тъмното в главата си…
Тази беше думата! Точно тази!