— Тъмно!
Изкрещя я с все сила — поне мислено. Иначе в болничната стая се чу дрезгав шепот, изтръгващ се от отдавна неизползвани гласни струни. Пулсът и дишането му се учестиха, кръвното му налягане започна да се повишава. Скоро старшата сестра Беки Хелмингтън щеше да забележи на мониторите промяната и да дойде да го нагледа. Щеше да побърза, но не чак да се завтече.
В командния център на Брейди обратното броене на компютрите спря на 14 и на всеки екран се появи снимка. Някога тези компютри (сега намиращи се в полицейския склад за улики и с етикети от 1 до 7) се бяха включвали със скрийнсейвъри от филм, наречен „Дивата орда“. Сега обаче на тях имаше снимки от живота на Брейди.
На екран 1 бе брат му Франки, който се задави с ябълка, получи мозъчно увреждане и по-късно падна по стълбите на мазето (подпомогнат от крака на брат си).
На екран 2 беше самата Дебора. Носи прилепнал бял халат, който Брейди си спомня веднага. „Наричаше ме «муцинко» — спомня си той — и когато ме целуваше, устните ѝ бяха влажни и се надървях. Когато бях малък, наричаше това «щръкване». Понякога, когато бях във ваната, разтриваше члена ми с топла влажна кърпа и ме питаше дали ми става хубаво.“
На екран 3 бяха джаджа 1 и джаджа 2, изобретенията, които наистина бяха проработили.
На екран 4 бе сивият мерцедес седан на госпожа Трилони със смачкан капак и изцапана с кръв решетка.
На екран 5 се виждаше инвалидна количка. За момент не можа да я свърже с нищо, но след това му просветна. Така беше влязъл в зала „Минго“ на концерта на „Раунд Хиър“. Никой не се плашеше от горкия сакат нещастник в инвалидна количка.
На екран 6 беше хубав усмихнат младеж. Брейди не помнеше името му, поне засега, но знаеше кой е: чернилката, дето косеше моравата на дъртото ченге.
А на екран 7 бе самият Ходжис — усмихнат и с мека шапка, небрежно килната над едното му око. „Пипнах те, Брейди — казваше тази усмивка. — Халосах те и ето, че си проснат в болничното легло, а кога ще станеш и ще проходиш? Залагам на «никога».“
Шибаният Ходжис, който провали гениалния му план.
Тези седем образа бяха арматурата, около която Брейди отново заизгражда идентичността си. Постепенно стените на стаята му в мазето — негово постоянно скривалище, крепост срещу един глупав и незаинтересован свят, започнаха да избледняват. Чуваше други гласове, идващи през стените, и осъзна, че някои са на сестри, други на лекари, а трети (може би) бяха на служители на реда, проверяващи дали не се преструва. Преструваше се и не се преструваше. Истината, досущ като тази за смъртта на Франки, беше нееднозначна.
Първо отваряше очи само когато беше сигурен, че е сам, и не го правеше често. Нямаше много за гледане в стаята. Все някога щеше да се наложи да се събуди напълно, но дори когато го стореше, не трябваше да знаят, че може да мисли разумно, а той мислеше все по-ясно с всеки изминал ден. Ако го научеха, щяха да го изправят пред съда.
Брейди не искаше да го съдят.
Не и докато все още не беше приключил.
Седмица преди разговора му със сестра Норма Уилмър отвори очи посред нощ и погледна банката с физиологичен разтвор, прикрепена на стойката до леглото му. Толкова му беше скучно, че да се разнообрази, вдигна ръка да я бутне, може би дори да я събори на пода. Не успя — банката се залюля на кукичката, но внезапно той си даде сметка, че ръцете му не са помръднали — лежаха върху завивката, пръстите му бяха извити навътре от мускулната атрофия, която физиотерапията можеше да забави, но не и да спре. Не и докато мозъчните вълни на пациента са слаби и той е в състояние, напомнящо дълбок сън.
„Аз ли го направих?“
Протегна ръка отново и ръцете му пак не се поместиха кой знае колко (макар че лявата — водещата, — потрепери леко), но усети как дланта му докосва банката и я залюлява повторно.
„Това е интересно“ — помисли си и заспа. Беше първият му истински сън, откакто Ходжис (а може и да е бил негърът-косач) го прати в проклетото болнично легло.
Следващите вечери — късно нощем, когато беше сигурен, че никой няма да дойде и да го види, Брейди експериментираше с фантомната си ръка. Докато го правеше, често се сещаше за съученик от гимназията на име Хенри „Куката“ Кросби, който бе загубил дясната си ръка при автомобилна катастрофа. Имаше протеза — очевидно бе, че не е истинска ръка, затова ѝ слагаше ръкавица. Понякога обаче идваше на училище със стоманена кука, прикрепена към чуканчето. Твърдеше, че с куката по-лесно се хващат разни неща и като бонус плашеше момичетата, като се промъкваше зад тях и погалваше с нея голите им прасци или ръце. Веднъж каза на Брейди, че макар да е изгубил ръката си преди седем години, понякога усеща, че го сърби или щипе, все едно е изтръпнала, и я раздвижва. Показа му чуканчето, гладко и розово.