— Когато ме щипе така, съм убеден, че мога да си почеша главата с нея — сподели веднъж.
Сега Брейди знаеше точно как се е чувствал Куката Кросби… само че той, Брейди, можеше да си почеше главата с фантомната си ръка. Беше пробвал. Беше открил и че може да накара венецианските щори, които сестрите пускаха на прозорците му нощем, да подрънкват. Прозорецът беше прекалено далеч от леглото, за да го достигне, но фантомната ръка стигаше дотам. Някой бе сложил ваза изкуствени цветя на масичката до леглото му (по-късно откри, че е била старшата Беки Хелмингтън, единственият човек от персонала, който се отнасяше с него до известна степен мило) и с лекота можеше да я бута напред-назад.
Пребори се — паметта му бе пълна с дупки — и си припомни названието на този феномен: телекинеза. Способността да местиш предмети, като се съсредоточиш върху тях. Само че всяко сериозно съсредоточаване му причиняваше адско главоболие, а и съзнанието му явно не участваше в тази… дейност. Предметите преместваше ръката, доминиращата му лява ръка, макар и тази, която лежеше с разперени пръсти върху завивката, да не помръдваше.
Чудо на чудесата! Беше сигурен, че Бабино, лекарят, който го посещаваше най-често (или поне преди; напоследък като че ли беше позагубил интерес), щеше да се побърка от вълнение, но не възнамеряваше да демонстрира пред него уменията си.
Можеха да се окажат полезни в даден момент, макар да се съмняваше. Да си мърдаш ушите също беше талант, но безполезен. Да, можеше да мести банките на стойката за системи, да мърда щорите и да събаря снимката; можеше да бръчка одеялото си, като че под него плуват риби. Понякога правеше някое от тези неща, когато в стаята имаше сестра, защото се забавляваше на стреснатата ѝ реакция. Само че явно новото му умение беше… ограничено. Беше опитал неуспешно да пусне телевизора, окачен над леглото, както и да затвори вратата на банята. Можеше да хване металната дръжка — усещаше студената ѝ твърдост, докато пръстите му се сключват около нея, но вратата беше прекалено тежка, а фантомната ръка — твърде слаба. Поне засега. Беше му хрумнало, че ако продължи да я упражнява, ще стане по-силна.
„Трябва да се събудя — помисли си, — дори само за да поискам аспирин за шибаното безкрайно главоболие и някаква истинска храна. Даже тъпият им крем карамел ще ми хареса. Ще го направя скоро. Може би утре.“
Но не го направи. Защото на следващия ден откри, че телекинезата не е единствената нова способност, с която се връща от където и да е бил.
Сестрата, която идваше следобед да му проверява жизнените показатели и повечето вечери, за да го подготви за сън (не за лягане, защото той лежеше постоянно), беше млада жена на име Сейди Макдоналд — тъмнокоса и хубавка, макар че не носеше грим. Брейди я наблюдаваше през полузатворените си клепачи, както наблюдаваше всички останали посетители в стаята, след като беше преминал отвъд стените на командния си център, където се беше върнал в съзнание.
Изглежда, младата жена се боеше от него, но бе осъзнал, че това не означава много, защото сестра Сейди Макдоналд се боеше от всички. Беше от жените, които се прокрадват, вместо да ходят. Ако някой влезеше в стая 217, докато тя си изпълняваше задълженията, например старшата Беки Хелмингтън, Сейди сякаш се свиваше. Беше ужасена и от доктор Бабино. Влезеше ли той, когато тя се намираше в стаята, Брейди почти вкусваше страха ѝ.
Осъзна, че може и да не е преувеличавал.
Ден след като Брейди бе заспал, мислейки си за крем карамел, Сейди Макдоналд влезе в стая 217 в три и петнайсет, провери монитора над леглото и написа нещо на табелката, прикрепена към долната табла на кревата. След това провери банките на стойката и отиде до гардероба за нови възглавници. Вдигаше Брейди с една ръка, (беше дребна, но ръцете ѝ бяха силни), сменяше старите възглавници с нови. Може би това беше работа на санитарите, но Брейди смяташе, че сестра Макдоналд е най-нисшата в болничната йерархия.
Беше решил да отвори очи и да ѝ заговори, докато му сменя възглавниците, когато лицата им са най-близо. Щеше да я изплаши, а той обичаше да плаши хората. Много неща в живота му се бяха променили, но не и това. Може би дори сестрата щеше да изпищи, както бе направила друга, когато беше изпълнил номера с гънките по завивката.
Само че на връщане от гардероба Макдоналд спря пред прозореца. Нямаше какво да се види, освен закрит паркинг, но тя остана там минута… после две… после три. Защо? Какво толкова я впечатляваше в шибаната тухлена стена?