Обаче стената не беше цялата от тухли, осъзна Брейди, докато гледаше заедно със сестрата. На всяко ниво имаше продълговати отвори и когато колите се изкачваха по рампата, слънцето за миг проблясваше в предните им стъкла.
Проблясък! И още един! И трети!
„Да му се не види — помисли си Брейди. — Аз трябва да съм в кома, а не тя! Май е получила нещо като при… Я чакай. Задръж така! Гледам с нея? Как мога да гледам с нея, докато съм в леглото?“
Мина раздрънкан пикап, последван от ягуар седан, сигурно принадлежащ на някой богат лекар. Брейди осъзна, че не гледа с нея, а през очите ѝ. Сякаш наблюдаваше пейзажа от предната седалка на кола, шофирана от другиго.
Да, Сейди Макдоналд беше получила епилептичен пристъп — толкова лек, че сигурно дори не осъзнаваше какво се е случило. Беше предизвикан от проблясъците по стъклата на минаващите коли. Щом трафикът по рампата се забавеше или ъгълът на светлината се променеше, щеше да се отърси от него и да се върне към работата си, без да знае какво е станало.
Брейди обаче знаеше.
Знаеше, защото беше в нея.
Проникна малко по-дълбоко и разбра, че вижда мислите ѝ. Беше удивително. Наистина виждаше — рибки, които се стрелкат напред-назад, насам-натам, нагоре-надолу, понякога прекосяващи тъмнозелена материя, която (може би щеше да се наложи да го обмисли, и то много внимателно, за да е сигурен) беше същинското ѝ съзнание. Нейното аз. Опита се да проникне още по-дълбоко, за да разгледа някои от мислите ѝ, макар че… Боже, колко бързо се движеха! И все пак…
Нещо за мъфините в кухнята ѝ.
За котка, която е видяла на витрината на магазин за домашни любимци: черна с бяло петно на гърдите.
За… камъни? Камъни ли бяха?
И за баща ѝ… тази рибка беше червена, цвета на гнева. Или на срама. Или на двете.
Щом тя се извърна от прозореца и тръгна към гардероба, Брейди усети за миг силен световъртеж. Щом виенето на свят премина, отново се озова в себе си, гледайки през собствените си очи. Беше го изхвърлила, без дори да подозира, че е бил в нея.
Когато го повдигна, за да пъхне под главата му две възглавници с чисти калъфки, Брейди се постара очите му да останат полуотворени и неподвижни. В крайна сметка се отказа да проговори.
Първо искаше да обмисли откритието си.
През следващите дни няколко пъти се опита да влезе в главите на посетителите си. Успя само веднъж с млад санитар, който дойде да измие пода. Младокът не беше кретен (така майка му наричаше хората със синдром на Даун), но не беше и кандидат за МЕНСА. Взираше се във влажните ивици, които оставяше с парцала по линолеума, и като хипнотизиран зяпаше как избледняват. Това позволи на Брейди да проникне в съзнанието му. „Посещението“ беше кратко и безинтересно. Младежът се питаше дали за вечеря в столовата на болницата ще има мексикански питки с плънка. „Голям праз, ако няма“ — каза си Брейди.
Последваха вече познатите му виене на свят и чувството за пропадане. Младежът го беше изхвърлил като изплюта динена семка, без да забави движенията с парцала.
С другите, които влизаха в стаята му от време на време, Брейди не постигна успех и провалът му бе много по-вбесяващ от неспособността да си почеше лицето, ако го засърби. Беше се изследвал внимателно и резултатите бяха смайващи. Постоянно болящата го глава беше прикрепена към тяло, кльощаво като скелет. Можеше да се помръдва, не беше парализиран, но мускулите му бяха атрофирали и дори плъзването на крака му на пет-шест сантиметра в едната или в другата посока му струваше нечовешко усилие. От друга страна, когато проникна в ума на сестра Макдоналд, се беше почувствал като летящ на вълшебно килимче.
Обаче беше влязъл само защото медицинската сестра имаше някаква форма на епилепсия. Не сериозна, а точно колкото да му открехне вратата към съзнанието ѝ. Другите явно имаха естествена защита. Беше се задържал в санитаря едва няколко секунди, а ако този тъпанар беше джудже, щеше да се казва Глупчо14.
Това го подсети за един виц. Турист в Ню Йорк пита битник: „Как се стига до «Карнеги Хол?» Онзи отвръща: «С практика, човече, с практика!».“
„Тъкмо това ми трябва — помисли си Брейди. — Практика и укрепване, защото Кърмит Уилям Ходжис е някъде навън и си мисли, че е победил. Не мога да го допусна. Няма да го допусна.“
През една дъждовна вечер в средата на ноември 2011 Брейди отвори очи, заяви, че го боли главата, и попита за майка си. Нямаше писъци. Сейди Макдоналд не беше на работа, а дежурната сестра Норма Уилмър беше по-безстрашна. Все пак извика леко от изненада и изтича да провери дали доктор Бабино още е в стаята за почивка на лекарите.
14
Глупчо — едно от седемте джуджета в класическата анимация на Уолт Дисни „Снежанка и седемте джуджета“. Имената на останалите са Док, Щастливко, Кихавко, Сънливко, Срамежливко и Сърдитко. — Б.пр.