„Няма да ѝ позволя да се срине — казва си Ходжис. Върви с наведена глава и ръце в джобовете, дъхът му е като белезникава пара. — Не бива да го допусна.“
Дълбоко замислен (за трети път през последните два дни), не забелязва шевролета с червените петна от грунд. Паркиран е срещу сградата, в която се помещава „Търси се“ и където в момента Холи търси синдика на „Сънрайз Сълюшънс“. До колата стои възрастен мъж с вехта военна канадка, подлепена с хартиена лента. Гледа как Ходжис се качва в автобуса, сетне изважда мобилен телефон от джоба на канадката и се обажда на някого.
Холи гледа как шефът ѝ — който е и човекът, когото обича най-много в целия свят — върви към автобусната спирка. Толкова е отслабнал, вече е почти сянка на едрия мъж, с когото тя се запозна преди пет години. Ръката му е притисната към корема. Напоследък често го прави, но според нея не го осъзнава.
Било само малка язва. Иска ѝ се да го вярва — ще ѝ се да му вярва, но не е сигурна, че може.
Автобусът пристига и Бил се качва. Холи стои до прозореца, гризе си ноктите и копнее за цигара. Има никотинови дъвки, но понякога помага само цигара.
„Престани да си губиш времето — казва си. — Ако си решила най-подло да шпионираш, сега е моментът.“
Влиза в кабинета на Ходжис.
Екранът на компютъра му е тъмен, но той изключва машината само вечерта, когато си тръгва; тя трябва само да включи монитора. Посяга към копчето, но забелязва до клавиатурата бележника на шефа. Той винаги го държи под ръка, обикновено жълтите листове са запълнени с бележки и с драскулки. Това му помага да размишлява.
Най-отгоре на листа има фраза, които ѝ е позната и отеква в главата ѝ, откакто я е чула за първи път по радиото в песента на Бийтълс: „Всички самотни хора“. Подчертал го е. Отдолу са написани имена, които са ѝ познати.
Оливия Трилони (вдовица)
Мартийн Стоувър (неомъжена, икономката я нарече „стара мома“)
Джанис Елъртън (вдовица)
Нанси Олдърсън (вдовица)
Има и още. Нейното, разбира се; и тя е стара мома. Пийт Хънтли, който е разведен. И самият Ходжис, също разведен.
Необвързаните хора са два пъти по-склонни към самоубийство. Разведените — четири пъти повече.
— Брейди Хартсфийлд е пристрастен към самоубийствата — мърмори тя. — Хоби са му.
Под имената, оградена с молив, е надраскана бележка, която тя не разбира: „Списък с посетители? Какви посетители?“.
Натиска случаен клавиш, екранът светва и на него се появява десктопът с всички файлове на Ходжис, пръснати безразборно. Неведнъж му се е карала за този навик, казвала му е, че е като да оставиш вратата на дома си отключена и ценните си вещи разпръснати по масата в трапезарията с бележка „МОЛЯ, ОТКРАДНИ МЕ“, и той винаги казва, че ще се поправи, но никога не се случва. Не че в случая с Холи това ще промени нещо, защото знае паролата му. Той ѝ я даде. Ако му се случи нещо. Сега тя се бои, че му се е случило нещо.
Един поглед ѝ стига, за да разбере, че нещото не е язва. Вижда папка със страшно име и кликва на нея. Ужасните готически букви на названието са достатъчни да потвърдят, че документът наистина е завещанието на Кърмит Уилям Ходжис. Затваря го веднага. Няма никакво желание да го прегледа. Стига ѝ да разбере, че такъв документ съществува и че той го е отварял преди малко. Всъщност ѝ идва в повече.
Отново обгръща с ръце раменете си и хапе устни. Следващата стъпка е по-гадна от шпионирането. Ще е равнозначна на влизане с взлом.
„Стигнала си дотук, така че давай.“
— Да, трябва — прошепва тя и кликва на иконката „пощенски плик“, която отваря имейла му, като си казва, че сигурно няма да намери нищо. Само че намира. Най-новото съобщение сигурно е дошло, докато ѝ разказваше какво е открил по-рано днес в „Под синия чадър на Деби“. Имейлът е от лекуващия му лекар, доктор Стамос. Холи отваря писмото и прочита: „Изпращам копие от последните ви изследвания, което трябва да приложите към останалите.“
Тя кликва на приложението, сяда на стола на Бил и се привежда към монитора; ръцете ѝ са стиснати в скута ѝ. Разплаква се, след като прочита втората от осемте страници.