„Ако ще го правиш, действай веднага, не се мотай.“ Като че наистина до нея стои някой. Някой, който я разбира. И има право. Досега не е обмисляла самоубийство, но в този момент идеята ѝ се струва уместна.
„Дори не е нужно да оставиш прощално писмо — казва приятелят ѝ. Отново вижда във витрината отражението му. Призрачно отражение. — Фактът, че си го направила тук, ще е посланието ти към света.“
Отново има право.
„Вече знаеш прекалено много за себе си, за да продължиш да живееш — изтъква гласът, щом тя отново се заглежда в рибките. — Знаеш прекалено много и все лоши неща. — После побързва да добави: — Което не означава, че си лош човек.“
Тя си мисли: „Не, не съм лоша, само безполезна.“
Блекиш.
Пикапът се приближава. Сестрата на Джером Робинсън пристъпва към бордюра, готова да посрещне автомобила със суперголеми гуми и нетърпелива усмивка озарява лицето ѝ.
Доктор Феликс Бабино носи костюм за хиляда долара под бялата престилка, която се развява зад него, докато бърза по коридора на Кофата, но вече е още по-наложително да се обръсне, а обикновено идеално подстриганата му бяла коса е разчорлена. Не обръща внимание на медицинските сестри, които стоят до бюрото на дежурната и развълнувано си шепнат.
Сестра Уилмър се приближава до него:
— Доктор Бабино, чухте ли…
Той не я поглежда, затова Норма бързо отскача назад, за да не я повали на пода, и го изпровожда с изненадан поглед.
Бабино изважда червената табелка с надпис „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“, която винаги държи в джоба на престилката си, окачва я на бравата на стая 217 и влиза. Брейди Хартсфийлд не вдига очи. Цялото му внимание е съсредоточено в играта на коленете му, където рибките плуват насам-натам. Няма музика — изключил е звука.
Често когато влиза в тази стая, доктор Бабино изчезва и доктор Зет заема мястото му. Но не и днес. Доктор Зет е само друга версия на Брейди, негова проекция, а днес Брейди е прекалено зает за проектиране.
Спомените му за това как се опита да взриви зала „Минго“ по време на концерта на „Раунд Хиър“ са разбъркани, но едно му е ясно, откакто се е събудил: лицето на последния човек, когото видя, преди светлините в главата му да угаснат. Лицето е на Барбара Робинсън, сестрата на негрото, което косеше моравата на Ходжис. Стоеше почти срещу него от другата страна на пътеката. Сега тя е тук, плува с рибките, които са на екранчетата на неговата и на нейната игра. Брейди се добра до Скапели, садистичната кучка, която му ощипа зърното. Сега ще се погрижи за гадната Робинсън. Смъртта ѝ дълбоко ще наскърби брат ѝ, но това не е най-важното. Ще забие кама в сърцето на дъртия детектив. Това е най-важното.
Най-прекрасното.
Успокоява я, казва ѝ, че не е лоша. Още миг и тя ще се подчини на гласа, който чува. Нещо се задава по МЛК, не е сигурен какво, защото нещо в нея все още се съпротивлява, но е голямо. Достатъчно голямо да свърши работа.
— Слушай, Брейди. Зет Бой се обади. — Истинското име на Зет Бой е Брукс, но Брейди вече отказва да го нарича така. — Наблюдавал е, както ти поиска. Ченгето, бившето ченге… както и да му казват сега…
— Млъкни!
Брейди не вдига глава, разрошената му коса пада на челото. Под силната слънчева светлина изглежда по-скоро на двайсет, отколкото на трийсет.
Бабино, който е свикнал да го слушат и който все още не е схванал напълно подчиненото си положение, не му обръща внимание, а продължава да говори:
— Ходжис е бил в Хилтоп Корт вчера, първо в къщата на Елъртън, после е душил в онази отсреща, където…
— Казах да млъкнеш!
— Брукс го е видял в автобус номер 5, което означава, че вероятно идва насам! А ако идва насам, знае!
Брейди го поглежда само за миг — очите му гневно проблясват, — после отново се съсредоточава в екрана. Ако сега не успее, ако позволи на доктора идиот да отклони вниманието му…
Няма да го допусне. Иска да нарани Ходжис, иска да нарани черньото, който му косеше моравата, и само така ще го постигне. Не е и само въпрос на отмъщение. Малката чернилка е първият му тестови обект; беше на онзи концерт и не е като другите, които бяха лесно контролируеми. Но я контролира, необходими са му само още десет секунди и вече вижда какво се приближава към нея. Черен пикап. Много голям.
„Хей, принцесо — мисли си Брейди Хартсфийлд. — Каляската ти пристигна.“
Барбара стои на бордюра, гледа приближаващия пикап, преценява подходящия момент, в който да се хвърли под колелата му, но тъкмо когато свива колене, някой я сграбчва отзад.