— Добре — съгласява се Бабино. — Да, прав си, мога да го направя. — Говори колкото на човека, който трябваше да му бъде опитно зайче, толкова и на себе си. Последното се оказа страхотна шега, нали? — Поне засега. Но той сигурно има приятели в полицията, да знаеш. Вероятно доста.
— Не ме е страх нито от тях, нито от него. Не искам да го виждам. Поне засега. — Брейди се усмихва. — След като научи за момичето. Тогава искам да го видя. Сега изчезвай.
Бабино, който най-сетне започва да разбира кой е шефът, излиза от стаята 217. Както винаги изпитва облекчение, че е самият себе си. Защото всеки път, когато престава да е доктор Зет и пак си е доктор Бабино, от истинското му аз остава все по-малко.
Таня Робинсън се обажда на мобилния на дъщеря си за четвърти път през последните двайсет минути и за четвърти път чува само звънливия глас на гласовата поща на Барбара.
— Забрави предишните ми съобщения — казва след сигнала. — Все още съм бясна, но най-вече се тревожа. Много! Обади ми се, за да съм сигурна, че си добре.
Оставя телефона си на бюрото и започва да крачи из малкия си кабинет. Обмисля дали да се обади на съпруга си, но се отказва. Поне засега. Той ще се разгневи, предполагайки, че Барбара бяга от училище. Самата Таня предположи същото, когато госпожа Роси, служителката от „Чапъл Ридж“, занимаваща се с отсъствията, се обади да пита дали Барбара е болна. Барбара досега не беше бягала от училище, но за лошото поведение винаги има първи път, особено при тийнейджърите. Само че Барб никога няма да избяга без приятелка и след по-подробна консултация с госпожа Роси Таня се увери, че всичките близки приятелки на дъщеря ѝ днес са на училище.
Оттогава я мъчат все по-мрачни мисли и един образ не ѝ дава мира: табелата на околовръстното, която полицията използва за спешни издирвания на отвлечени деца. Представя си името БАРБАРА РОБИНСЪН на таблото, проблясващо като реклама за филм на ужасите.
Телефонът ѝ иззвънява с първите тонове на „Одата на радостта“ и тя се втурва към него, мислейки си: „Благодаря ти, Боже, ще я накажа до края на зи…“
Само че на екрана не е усмихнатото лице на дъщеря ѝ, а надпис: „ГРАДСКО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ: ЦЕНТРАЛА“. Ужасът пропълзява в сърцето ѝ, краката ѝ се подкосяват. За момент не може дори да отговори на обаждането, защото палецът ѝ отказва да мръдне. Накрая успява да натисне зеления бутон и да спре мелодията. Всичко в кабинета ѝ, особено семейната снимка на бюрото, е прекалено ярко. Телефонът сякаш плува до ухото ѝ.
— Ало?… Да, на телефона. — Слуша гласа от отсрещната страна на линията, а дясната ѝ ръка се вдига, за да покрие устата ѝ и да заглуши звука, който иска да излезе оттам. Чува се да пита: — Сигурно ли е, че е дъщеря ми? Барбара Роузелън Робинсън?
Полицаят, който се обажда да я уведоми за произшествието, потвърждава. Открили документите ѝ на улицата. Не ѝ казва, че е трябвало да избършат кръвта от тях, за да видят името.
Ходжис разбира, че нещо не е наред, още щом излиза от топлата връзка между Окръжна болница „Кайнър“ и клиника за травматични мозъчни увреждания „Лейкс Риджън“, където стените са боядисани в успокояващо розово и денонощно звучи успокояваща музика. Обичайната рутина е нарушена и като че не се върши много работа. Количките за храна са изоставени, отрупани с чинии с остатъци от фиде, полято с мазен сос — нечия представа за китайско ястие. Сестрите са скупчени в коридора и тихо разговарят. Една май плаче. Двама стажанти стоят до чешмичката, допрели са глави и си шепнат. Санитар говори по телефона, което по принцип е повод за отстраняване от работа, но на Ходжис му се струва, че няма да има последствия — никой не обръща внимание на санитаря.
За щастие Рут Скапели я няма, което увеличава шанса му да посети Хартсфийлд. Норма Уилмър е на бюрото на дежурната. Заедно с Беки Хелмингтън Норма го информираше за всичко, свързано с Брейди, преди той да престане да посещава стая 217. Лошата новина е, че лекарят на Хартсфийлд също е там. Ходжис така и не успя да установи контакт с него, макар че, Бог му е свидетел, се опита.
Той бавно тръгва към чешмичката, надявайки се Бабино да не го е забелязал и скоро да отиде да си гледа работата и да остави Уилмър сама. Пийва глътка вода (примижва и като се изправя, притиска ръка до корема си), сетне заговаря стажантите:
— Нещо случило ли се е? Всички изглеждат доста разтревожени.
Те се поколебават и се споглеждат.
— Нямаме право да го обсъждаме — казва единият. Лицето му още е осеяно с младежки пъпки и той изглежда на около седемнайсет. Ходжис усеща как го побиват тръпки при мисълта младокът да асистира при хирургична операция, по-сложна от вадене на треска от палеца.