— Някой пациент ли? Да не е Хартсфийлд? Питам само, защото бях ченге и аз го вкарах тук.
— Ходжис — намесва се вторият. — Така ли се казвате?
— Да.
— Вие го хванахте, нали?
Ходжис кима, макар че ролята му в залавянето беше минимална и ако не бяха Холи и Джером Робинсън, Брейди щеше да загроби много повече хора в концертна зала „Минго“, отколкото пред Общинския център. Те попречиха на ненормалника да взриви саморъчно приготвения експлозив.
Стажантите отново се споглеждат, после първият казва:
— Хартсфийлд си е същият — куха лейка. Сестра Рачид е гушнала букета.
Колегата му го сръчква с лакът:
— Не говори лошо за мъртвите, задник. Особено ако този, който слуша, може да е плямпало.
Ходжис моментално прокарва пръст по устата си, сякаш да запечата устните си.
Първият сконфузено обяснява:
— Имам предвид сестра Скапели. Самоубила се е снощи.
Всички лампи в главата на Ходжис светват и за първи път от вчера забравя, че вероятно скоро ще умре.
— Сигурни ли сте?
— Прерязала си вените и умряла от кръвозагуба — уточнява вторият. — Поне така чух.
— Оставила ли е предсмъртно писмо?
Нямат представа.
Ходжис тръгва към бюрото на дежурната. Бабино още е там, преглежда картони с Уилмър (която изглежда развълнувана от повишението си по спешност), но той не може да чака повече. Знае, че вината е на Хартсфийлд. Не знае как е накарал сестрата да посегне на живота си, обаче е сигурен, че е била принудена от Брейди. От шибания принц на самоубийствата.
За малко не се обръща към сестра Уилмър на малко име, но интуитивно се спира в последния момент:
— Сестра Уилмър, аз съм Бил Ходжис. — Нещо, което тя знае отлично. — Работих по случаите в Общинския център и в концертна зала „Минго“. Искам да видя господин Хартсфийлд.
Тя понечва да отговори, но Бабино я изпреварва:
— Изключено е. Дори да беше позволено да го посещават, според заповедта на прокуратурата тъкмо вие нямате право да се срещате с него. Необходимо му е спокойствие. Всяко от предишните ви посещения разстройваха пациента.
— Не знаех — кротко отговаря Бил. — Всеки път си седеше и не реагираше.
Очите на Норма Уилмър се движат ту наляво, ту надясно. Изглежда, сякаш гледа тенисмач.
— Не сте видели онова, което ние виждахме, след като си тръгнехте. — Под наболата брада страните на Бабино почервеняват. Под очите му има тъмни кръгове. Ходжис си спомня картинка от учебника си от неделното училище, озаглавен „Живей с Исус“ — спомен от отдавна отминала епоха, когато колите бяха с перки и момичетата носеха чорапки с къдрички. Лекарят на Брейди изглежда точно като човека на картинката, само дето надали е хроничен мастурбатор. От друга страна, Беки му беше казала, че често невролозите са по-луди от пациентите си.
— И какво точно е то? — пита Ходжис. — Наблюдавали сте номерата на човек, притежаващ паранормални способности. Виждали сте как предметите падат, без някой да ги докосне. И как водата в тоалетната се е пускала сама? Това ли оставях след себе си?
— Глупости. Оставяхте психическа разруха, господин Ходжис. Мозъкът му не е чак толкова увреден, за да не разбира, че сте обсебен от него. И че жадувате за отмъщение. Вървете си. Тук се случи трагедия и мнозина пациенти са разстроени.
Ходжис вижда как Уилмър се ококорва: пациентите, които са способни да разсъждават (а в Кофата те се броят на пръсти), нямат представа, че старшата сестра си е видяла сметката.
— Искам само да му задам няколко въпроса и ще си тръгна.
Бабино се привежда. Очите му зад очилата със златни рамки са кървясали.
— Слушайте внимателно, господин Ходжис. Първо, господин Хартсфийлд не може да отговори на въпросите ви. Иначе отдавна щяха да са го изправили пред съда заради престъпленията му. Второ, нямате официални правомощия. Трето, ако не напуснете веднага, ще повикам охраната и насила ще ви изведат от сградата.
— Извинете за въпроса, но добре ли сте? — кротко пита Ходжис.
Бабино рязко се отдръпва, сякаш бившият детектив го е ударил с юмрук в лицето, и крясва:
— Вън!
Медицинските работници прекратяват разговорите и се оглеждат.
— Разбрах — отвръща Ходжис. — Тръгвам си, не се безпокойте.
Близо до входа към топлата връзка има ниша с автомат за закуски. Вторият стажант стои наблизо, пъхнал ръце в джобовете си.
— Оооо, драги — подхвърля. — Дадоха ти да се разбереш.
— Май така стана. — Ходжис разглежда артикулите в автомата. Не открива нещо, от което няма да му прилошее, но и без това не е гладен. — Младежо — добавя, без да се обърне, — ако искаш да изкараш петдесетачка за услуга, която няма да ти създаде ядове, ела насам.