Стажантът, който може би в обозримото бъдеще ще стане зрял мъж, застава до него:
— Каква услуга?
Ходжис държи бележника си в задния джоб, както когато беше детектив в полицията. Изважда го и написва „Звънни ми“, после надрасква номера на мобилния си телефон:
— Предай бележката на Норма Уилмър веднага щом Смог18 разпери криле и отлети.
Младокът взима листчето и го пъха в джобчето на униформата си. Гледа очаквателно. Ходжис си изважда портфейла. Петдесет долара са твърде много за обикновена куриерска услуга, но да си болен от рак има един плюс: вече не се налага да пестиш.
Под горещото аризонско слънце Джером Робинсън влачи някакви дъски, когато телефонът му иззвънява. Къщите, които строят (първите две вече са почти готови), са в евтин, но приличен квартал в южните покрайнини на Финикс. Оставя дъските на ръчната количка и издърпва телефона от колана си — вероятно го търси бригадирът Хектор Алонсо. Сутринта един работник (по-точно работничка) се спъна и падна върху купчина арматура. Счупи си ключицата и си нарани лошо лицето. Алонсо я закара в спешното на „Сейнт Люк“ и временно повери на Джером ръководенето на бригадата.
На екранчето на телефона не е името на Алонсо, а лицето на Холи Гибни. Снимал я е той самият, улавяйки една от редките ѝ усмивки.
— Здрасти, Холи, как си? Ще ти звънна по-късно, тук е лудница от сутринта, но…
— Налага се да си дойдеш — прекъсва го Холи. Звучи спокойна, но Джером я познава отдавна и усеща, че тя едва сдържа чувствата си. Преобладаващото е страхът. Още е боязлива. Майката на Джером, която я обича много, веднъж нарече страха „настройка по подразбиране“ на Холи.
— Да си дойда? Защо? Какво е станало? — Внезапно и той се сковава от страх. — Да не е нещо лошо, свързано с татко? С мама? Или с Барби?
— С Бил — лаконично отговаря тя. — Има рак. На панкреаса. Ако не се лекува, ще умре, вероятно ще умре така или иначе, но може да си удължи живота, а ми каза, че е само невинна язва, заради… заради… — Поема си дъх дълбоко и на пресекулки и Джером присвива очи. — Заради ужасния Брейди Хартсфийлд!
Джером няма представа за връзката между Брейди Хартсфийлд и страшната диагноза на Бил, но интуицията му подсказва, че се задава беда. В другия край на строителната площадка двама мъже с каски — колежани-доброволци на „Хабитат фор Хюменити“ като самия Джером — дават противоречиви указания на бетоновоз, който се движи назад с натиснат клаксон. Назрява бедствие.
— Холи, ще ти позвъня след пет минути.
— Но ще дойдеш, нали? Обещай ми. Не мога да говоря сама с него, а той трябва да започне лечение веднага!
— Пет минути! — Джером затваря. Мислите му препускат толкова бързо, че сякаш триенето ще подпали мозъка му, а от горещото слънце му става още по-зле. Бил? Има рак? От една страна, не изглежда възможно, но, от друга, му се струва напълно възможно. Беше във върховна форма по време на историята с Пийт Саубърс, когато Джером и Холи му бяха партньори, но скоро ще навърши седемдесет, а последния път, когато Джером го видя, преди да замине за Аризона през октомври, Бил не изглеждаше много добре. Беше твърде слаб. Твърде бледен. Но Джером не може да направи нищо, преди Хектор да се върне; все едно да остави пациенти да управляват лудница. А като знае какви са болниците в Аризона, където спешните отделения са пренаселени двайсет и четири часа в денонощието, може да се окаже вързан тук до края на работния ден.
Затичва се към бетоновоза и крещи колкото му глас държи:
— Спри! СПРИ, да му се не види!
Успява да накара безхаберните доброволци да спрат бетоновоза, който насочват към прясно изкопан отводнителен канал, и тъкмо се привежда да си поеме дъх, когато телефонът му отново иззвънява.
„Холи, обичам те — казва си, докато пак изважда телефона от колана си, — но понякога ме докарваш до изтрещяване.“
Само че този път не е Холи, а майка му.
И плаче.
— Ела си веднага — изхлипва тя и в ума на Джером внезапно изниква любимата пословица на дядо му: „Неприятностите не идват сами.“.
Наистина се е случило нещо лошо. С Барби.
Ходжис е във фоайето и върви към вратата, когато телефонът му започва да вибрира. Норма Уилмър е.
— Тръгна ли си? — пита Ходжис.
Не се налага Норма да пита за кого говори.
— Да. След като видя звездния си пациент, се успокои и започна визитациите.
— Съжалявам за сестра Скапели. — Вярно е. Не го беше грижа за нея, но все пак е вярно.
18
Смог — огнедишащият дракон от романа „Билбо Бегинс или дотам и обратно“ от Дж.Р.Р. Толкин. — Б.пр.