— И ти й разреши?
— Разбира се! Защо да не й разреша? Не ми е на мен за нея, ами само за теб! Ти ще се почувстваш тежко оскърбен, дето една жена се осмелява да поиска такъв разговор с теб. Ама аз те моля, сихди, събери заради мен всичката си благост и доброта и бъди убеден, че на моята Ханнех и през ум няма да й дойде да добие някое от чувствата ти, които трябва да съхраняваш за твоя бъден харем. Заклевам се в Пророка и неговата брада, че спокойно и безстрашно можеш да идеш при нея. Ти си герой, дързък мъж и често си рискувал своя живот. Искаш ли сега да бъдеш по-малко сербез?
Трябваше да положа най-големи усилия да остана сериозен. Хаджията поставяше необичайната работа направо с главата надолу, като искаше да ми вдъхне кураж за разговор на четири очи с Ханнех, тайната повелителка на племето на хаддедихните.
— Не си прави труд — отвърнах. — Аз и без него съм готов да изпълня твоето и ханнехово желание. Къде е тя? В нейната шатра?
— Не. Хората биха могли да те забележат на път за там или даже да те видят да влизаш. Ханнех, утринната заря в катадневния изток на моята разположеност, напусна дуара вдясно, а ти трябва да тръгнеш наляво. Вие ще вървите там вън пред дуара един към друг и скоро ще се срещнете, без някой от пазачите да забележи. Аз ще се погрижа да не дойдат дотам, където ще се намирате.
Не беше ли тая работа повече от странна? Тук, в дълбокия Ориент, един мюсюлманин ме молеше за таен разговор с жена си и даже обещаваше да ни предпазва от смущения.
Аз духнах, без дума да кажа, свещта, напуснах заедно с него шатрата и продължих после сам, наляво между шатрите, додето оставих бивака зад себе си. После се насочих надясно. Беше времето на новата луна, ала звездите светеха ярко почти колкото лунна светлина. Не мина много и видях Ханнех да се задава. Когато се срещнахме, тя ме погледна от покривалото с големи, сериозни очи и каза:
— Знаех, че ще дойдеш, сихди, и ти благодаря.
— Откликнах на желанието ти с удоволствие.
— Ти си християнин и почиташ също и жената. Аз бих предпочела по-добре да съм мъртва, отколкото да съм заедно с мюсюлманин, който не се казва хаджи Халеф. Но под твоята закрила съм по-сигурна отколкото край мимбара[19] на някоя джамия. Сещаш ли се за какво желая да говоря с теб?
— Подозирам го.
— И защо Халеф не бива да присъства?
— Това също отгатвам.
— Знаех го и ето защо се осмелих да сторя това, което иначе никоя жена някога не бива да предприеме. Аз стоя тук пред Аллах и пред теб. Едно широко и дълбоко море се вълнува в моята душа. Неговите вълни са мислите, които ту искат да ме убият, ту да ме отнесат на твърд бряг. В моето сърце има едно небе, от което греят хиляди звезди И което скоро отново покриват облаци. Звездите искат да ми осветлят истините на Аллах, облаците са съмненията, които не ми позволяват да намеря правия път. В моята вътрешност живее един глас на жалък страх, дето никога не се успокоява. Аз го чувам ден и нощ, наяве и насъне. То крещи за избавление от ужасната мисъл, че жената е само плът от плътта, прах от прахта, една бродеща фигура без дъх и без душа.
Тя си пое дълбоко дъх, издигна ръце и продължи: — О, Аллах, бъди милостив към мен, позволи ми да зная, че в тази бродеща фигура също живее нещо, което има право на твоята любов и милост! Защо само мъжът бива да живее през вечността? Какво е сторила жената, че смъртта трябва да я унищожава изцяло? Толкова често съм се питала за това и така и не съм чула утешителна дума. Сихди, кажи ми истината! Не само аз те питам. В името на всички жени, чийто дух краде ислямът, искам да знам дали действително нямаме душа!
Бях изненадан, защото бях очаквал; наистина, въпроси от тоя характер, но не с такъв душевен изблик. Приличах на човек, пред когото подземните сили неочаквано са изригнали гейзер. Какви ли страхове, надежди и ужаси бяха прорязвали най-дълбокия вътрешен мир на тази жена, че да достигнат крясъците им сега и до моите уши! Аз исках да отговоря другояче, ала на езика ми дойде въпросът:
— Защо се обръщаш към мен, а не към някой друг?
— Защото си християнин, а не мюсюлманин.
— Тогава всъщност не е необходимо да ти казвам нещо, защото ти самата си даде отговора. Ти питаш християнина, понеже мислиш, че не ислямът, а християнството учи истината. С това ти отхвърляш Мохамед и се обръщаш към Иса Бен Мариам[20].
— Това ли правя? Това ли правя наистина, сихди?
— Да.
— В такъв случай ми кажи има ли християнката душа?
— Не само християнката, а всяка жена има душа!
— Хамдулиллах! Говори по-нататък!