Като подхвърлих тези думи на хаджията, врязах коня в оживено ръкомахащите и викащи един през друг хора. Той ме последва веднага. Препуснахме в галоп през двора към предварително набелязаното от мен място. Беше истинско блаженство с каква лекота, преодоляхме дувара и се озовахме на улицата, която беше тясна, но скоро излезе на една по-широка. После поехме бързо през града, докато го оставихме зад себе си, и се намерихме на познатия път за Багдад. Тогава Халеф рече:
— Защо толкова бързаме, сихди? Който язди атове като нашите, не може да се опасява, че някой ще го настигне!
— Това е вярно, но аз искам да създам впечатлението, че сме радостни, дето сме загърбили Хиле, и дори не мислим някога отново да дойдем насам.
— Нима искаш да се върнеш?
— Разбира се!
— Хамдулиллах! Досещам се за причината и знам какво гласиш.
— Какво?
— Ти продупчи с куршум ръката на Сефира. Но това не е достатъчно, ти искаш и по-нататък да си видиш сметките с него. Правилно ли е предположението ми?
— Да.
— Тогава ще ти призная, че твоето решение сякаш идва от собствената ми душа. Персиецът се усъмни в нашия кураж. Ние ще му докажем, че притежаваме от тоя дар на Аллах повече, отколкото той някога е познавал!
— О, на мен ми е безразлично дали ще ме смята за страхлив или смел. Но ми се иска да покажа на махкеми и особено на санджаки на кого е мястото пред съда — на персиеца или на нас.
— Как, сихди? Ти отново искаш да свикаш махкеми?
— Да.
Тогава той накара коня си да направи скок и заликува с просияло лице:
— Каква наслада, какво блаженство! Ей това е то, което най-обичам, и което ми е най по сърце. Уважение трябва да добият те, уважение към мен и теб! Да осъзнаят трябва те, че както качествата на нашите достойнства, така и достойнствата на нашите качества те никога не могат да достигнат! Те трябва да стигнат, че ние притежаваме една безпримерност във всички несравнимости, пред които враговете ни тънат в праха. Аз ще ги приканя поне един човек да ми посочат, комуто Аллах е дарил толкова много и такива великолепни дарби на тялото и духа както на нас! Те трябва в най-дълбоко смирение и покорство…!
— Стига, Халеф! — прекъснах го усмихнато. — Ако те оставя да говориш по тоя начин, ще се направиш по-извисен и от Аллах. Припомни си вдъхващото благоговение величие, с което вчера вечер се изтърсихме от тухлените руини и попаднахме в ръцете на асакерите, и сигурно ще се оцениш в по-малко достойна за възхищение светлина.
— О, сихди, хич не ми напомняй за това падане! Да не би аз да съм строителят на Вавилон? Виновен ли съм, че тухлите се клатеха? Ти твърдиш, че ме обичаш, пък си толкова несправедлив спрямо мен! Ти също падна, но аз упреквам ли те нещо? Не е ли това доказателство, че моят разсъдък притежава повече образованост на сърцето от твоя? Но аз не искам да те наскърбя, защото съм твой верен приятел, и като такъв те съветвам никога да не предприемаш катерене като вчерашното!
— За съжаление, се съмнявам дали ще мога да последвам този добър съвет.
— Защо?
— Защото сега ще се върнем при Бирс Нимруд и там вероятно ще падне още по-голямо катерене от вчера.
— По кой път смяташ да идеш дотам? Да не би обратно през града?
— Не. Ще трябва да прехвърлим Ефрат.
— С плуване?
— Може би. Ако имаме възможност да си построим сал, ще го сторим.
— А кога ще тръгнем обратно?
— Засега още не. Сигурно ще бъдем преследвани и затова трябва да дадем вид, че искаме час по-скоро да стигнем в Багдад. Ето защо е необходимо да се мернем за кратко в близкия хан и след него да пояздим още донякъде. Нашите преследвачи вероятно ще стигнат до този хан, но като разберат каква преднина сме спечелили, ще поемат обратно. Така че трябва да бързаме, макар да няма от какво да се страхуваме.
[206 афак, аферим, йислоха — арабски одобрителни възгласи — б. нем. изд.]
10. Керванът на камерхера
Докато говорехме, бяхме стигнали толкова далеч, че сега видяхме Ел Кулеа вляво от нас край Ефрат. Насочихме се към канал Вардийе. Когато го пресякохме, достигнахме Джимчима, откъдето високи земни насипи се протегляха в права линия на североизток, за да се върнат после под прав ъгъл и северозападно направление към реката. Вероятно маркираха дигите на по-раншното, древно русло на Ефрат. След това минахме през изцяло разрушеното дворцово крило на Амран Ибн Али, носещо това арабско име от погребания тук мохамедански светец, а после видяхме да се издигат могъщите купища развалини на Каср. Каср означава нещо като замък. Името е свързано със значението на тези руини, защото Каср е бил резидентският дворец на Навуходоносор, който си го построил за себе си, докато неговите предшественици са резидирали в един дворец от дясната страна на Ефрат. Руините и сега имат дължина 400 метра и ширина 330, а пък този дворец бе издигнат, както осведомява еврейският историк според халдееца Берое[220], само за петнайсет дена. Дори и да се приеме, че всички строителни материали и елементи са били предварително доставени и изцяло изготвени и е оставало само да се съберат, то това постижение пак изглежда невероятно. Но при разкопките беше открит клинопис, намиращ се понастоящем в Лондон, който редом с другите важни места съдържа думите: «ина ху йуми сибирса усакил», или в превод: «за петнайсет дни завърших това великолепно дело». Колко хиляди човешки ръце са били необходими, за да бъде извършен в такъв кратък срок този строеж! И това монументално творение е било само едно от многото, свидетелстващи за предприемчивия дух и деятелност на Навуходоносор! Споменатият надпис казва наистина и в това отношение много гордо:
220
Берое — вавилонски жрец, написал тритомна история и митология на Вавилон, като се е ползвал от храмовата архива; съхранили са се само отделни фрагменти и цитати — б. пр.