— Махни веднага кремъклията, инак куршумът ми ще те изяде! Ти самият ще идеш при онзи, при когото искаш да ни пратиш! Пръждосвай се, че да не ти припомня дамгите от миналия път!
Понеже и аз, за да съкратя процедурата, бях взел карабината си в положение за стрелба, никой от тях не се осмели да даде изстрел. Ядът на Педера беше толкова голям, че той въпреки всичко задържа пушката и ни кресна:
— Хич не си мислете, кучи синове, че ще ви се размине това, което ни сторихте! Ние при всички случаи пак ще се срещнем и тогава ще нарежем кожите ви на ремъци, с които ще ви налагаме до смърт. Аллах да потроши костите ви!
Продължиха ездата си. За Халеф беше невъзможно да премълчи пред тая закана, поради което викна подире му:
— Пък твоите Шейтана ще свари и ще ги даде на дедите си да ги излапат като ерик буламаджи[223]!
После се обърна ухилено към мен:
— Сихди, хубаво ли им го рекох с тоя ерик буламаджи?
— Да, много беше духовит. Направо ти се възхищавам, драги Халеф!
— Не се подигравай! Трябваше все пак да му отговоря, защото иначе щеше да е страхливост, ако последната дума останеше у него. Как може тоя серсемин да ни заплашва, че пак щели сме да се срещнем и тогава щял да си отмъсти? Та нали вижда, че се намираме по пътя за Багдад?
— Тук се лъжеш. Той ни видя да седим и следователно не знае, че сме били в Хила, а е на мнение, че идваме от Багдад и сме застигнати от него. Ето защо е толкова убеден, че пак ще се срещнем.
— Това много лесно може да стане, тъй като ние искаме да се върнем при Бирс Нимруд. Той, разбира се, ще узнае от Сефира, че вече сме били там и много вероятно яздим към Багдад.
— За мен много по-важно от това е обстоятелството, че Педер-и-Бахарат е избегнал кхан Махавил. Предполагам, че там се намират хора, които не бива да го видят. Отгатваш ли кои са те?
— Да отгатвам? Аз? Сихди, знаеш, че прозирам всички неща, които имат куража да се вяснат пред очите ми, ама което се крие от моя лик, не мога да видя. Затова винаги предоставям отгатването на теб и също и в настоящия случай ще си остана верен на тая привичка. Та казвай значи кои са!
— Със сигурност и аз не мога да определя, но мисля, че налучквам вярното с предположението си. Аз подозирам, че в хана е отседнал Карван-и-Пишкхидмет Баши. В тоя керван има хора, които познават Педера, и затова Сефира е изпратил двамата вестители да го предупредят. Той и без това предупреждение си е бил нащрек и е направил заобикалка, за да не бъде открит. Сега ще потърси Сефира да му докладва, че пишкхидмет баши е вече наблизо и скоро могат да проведат нападението над кервана.
— Сихди, не мислиш ли, че трябва да предупредим тези хора?
— Да, това е наш дълг. Да се надяваме, ще ни хванат вяра!
— Защо ще се усъмняват в истинността на нашите думи?
— Вече често ми се е случвало тъкмо такива благонамерени предупреждения да бъдат отблъсвани с неблагодарност. Можем ли да приведем доказателства, ако хората ни ги поискат?
— Не. Но ако някой се осмели да ми каже в лицето, че не ни хваща вяра, то ще му просветля тъмния разсъдък със сияйните лъчи на моя камшик. Хайде, да си продължим ездата! Час по-скоро ми се иска да разбера дали наистина се касае за Карван-и-Пишкхидмет Баши.
Продължихме пътя си. Приблизително след половин час ханът изникна пред нас и ние се насочихме към портата. Още първият поглед при влизането в двора ни показа, че керванът беше тук. Освен него, имаше и няколко групи поклонници и носачи на трупове, които скромно се бяха изтеглили в ъгъла, защото шествието на камерхера беше така богато екипирано, че никой не смееше да приближи до подчинените му. Ние обаче преминахме, без много-много да се церемоним, през хората и слязохме при кладенеца. Това непринудено държане явно предизвика тяхното недоволство. Чухме ги да замърморват и забелязахме неприязнените им погледи, но пет пари не давахме за това.
Керванът наброяваше дванайсет добре въоръжени конници и шест товарни камили, на които явно бяха натоварени ценни пакети. Конете бяха от средна хубост персийска порода. Но един от тях беше великолепен резултат от кръстоска между арабска и тюркменска раса. Той вероятно принадлежеше на пишкхидмет башията и носеше богато обкована със сребро сбруя. Тази демонстрация на заможност при тукашните условия беше много неразумна, защото направо пораждаше желание за грабеж.
В сянката на платформата бе проснат драгоценен килим, на който камерхерът пушеше своя хуках[224].
Той беше чернобрад мъж около трийсетте, облечен скъпо, от което лъхаше стремеж да се привлече вниманието върху неговото високо обществено положение. Тоалетът му беше гарниран с галони и лампази от златна сърма. Един мек кашмирски шал обгръщаше хълбоците му. Високият черен калпак от каракул се числеше вероятно към най-скъпите, които някога съм виждал, а оръжията му искряха с изящната си инкрустация. Каква непредпазливост сред едно население, което гледа на грабежа като на възнаграждаващ спорт! Подобно, макар и не така скъпо, бяха облечени и въоръжени също и неговите придружители.